Тримата зачакахме; дъхът излизаше от устните ни като тънки струйки дим в студената нощ.
По положението на луната и дълбокия мраз във въздуха предположих, че беше около три сутринта. Отново се осмелих да потропам с кокалчета по вратата на печатаря като се молех да чуе и да отвори.
— Бриена — прошепна Картие. Знаех какво ми казва; трябваше да побързаме. Трябваше да стигнем до Мистуд преди зазоряване.
Въздъхнах, готова да се обърна, когато входната врата се отключи, изскърца и съвсем леко се отвори. С разширени от надежда очи погледнах към мъжа, който ни беше отворил; една-единствена свещ осветяваше намръщеното му изражение.
— Евън Бърн? — промърморих.
Изражението му стана още по-сърдито:
— Да? Коя сте вие?
— Аз съм дъщеря на Давин МакКуин. Ще ни пуснете ли да влезем?
Сега той ококори очи; погледът му ме преценяваше, както и Картие и Мерей. Но след това предпазливо отвори вратата и ни пусна да влезем в дома му.
Съпругата му стоеше няколко крачки назад, стиснала вълнен шал около раменете си; ужасът й беше очевиден. От двете й страни стояха двама синове; единият очевидно криеше къса сабя зад гърба си.
— Съжалявам, че идвам по това време — извиних се припряно. — Но Лиъм О'Брайън ви отбеляза като защитена къща за нашата мисия и имам молба към вас.
Евън Бърн застана лице в лице с мен с все още широко отворени и изплашени очи.
— Казахте, че сте… дъщеря на МакКуин?
— Да. Баща ми се върна в Мевана. Призори трите победени Дома ще въстанат и ще завземат обратно трона.
— Как? — избълва един от синовете.
Хвърлих поглед към него, преди да се обърна отново към Евън и изхлузих торбата от гърба си.
— Вие сте печатар?
Евън кимна рязко; свещта трепереше в ръцете му, докато ме гледаше как измъквах Канона на кралицата от торбата.
Почти не дишаше, когато се приближи, за да освети изсечените думи със свещта си. Съпругата му ахна; синовете им пристъпиха напред с хипнотизирани погледи. Събраха се около мен, четейки думите, които Лиадан бе издълбала толкова отдавна. С всеки изминал миг чувствах надеждата, почудата и куражът да си проправят път в сърцата им.
— Къде открихте това? — прошепна съпругата на Евън; очите й се наляха със сълзи, когато ме погледна.
— Това е дълга история — отвърнах с лека усмивка. Един ден — помислих си — ще запиша точно как се случи това. — Можете ли да отпечатате този Канон на хартия? Искам до зазоряване да бъде залепен по всяка врата на този град, на всеки ъгъл.
Евън стана неподвижен, но срещна погледа ми. Отново видях как годините на страх, потисничество и отчуждение се стапяха в него. Това беше един от най-обичните танове на Журден, човекът, който преди десетилетия беше видял господаря си победен, мислейки, че никога нямаше да се надигне отново.
— Да — прошепна той, но в гласа му имаше железни нотки. Моментално започна да издава заповеди; на синовете си — да провесят одеяла върху прозорците със затворени капаци, за да не може светлината от свещите да се процеди навън, на съпругата си — да подготви пресата.
Картие, Мерей и аз го последвахме в работната стая, където пресата лежеше като спящ звяр. Оставих Канона върху една дълга маса и загледах как Евън и съпругата му започнаха да подреждат печатните форми, преписвайки канона на Лиадан дума по дума. Въздухът беше наситен с аромата на хартия и на мастило, докато той напояваше с него металните думи и поставяше квадратно парче пергамент.
Той задвижи пресата и гледах Канонът на кралицата да се появява, нанесен с мастило върху хартия, отново и отново, толкова бързо, колкото можеше да действа Евън Бърн. Не след дълго се появи цяла прекрасна купчина и един от синовете я вдигна благоговейно.
— Ще ги разлепим навсякъде — прошепна ми той. — Но кажете ми… къде ще започне бунтът?
С ъгълчето на окото си видях как майка му вдига поглед от мястото си при валяка за мастило с устни, стиснати в тънка линия. Знаех какво си мислеше, знаех, че се тревожеше, защото синовете й щяха да се бият.
Картие ме изпревари като застана плътно зад мен.
— Потегляме от Мистуд призори. — Ръката му се отпусна на рамото ми и почувствах настойчивостта в докосването му; трябваше да потегляме. Веднага.
Евън дойде при нас, тътрейки крака и внимателно ми подаде Канона. Прибрах плочката обратно в торбата, завързана на раменете ми. Отведе ни до входната врата, но точно преди да тръгнем, улови ръцете ми.
— Кажи на баща си, че Евън Бърн е на негова страна. В светлина или мрак все ще го подкрепям.