Усмихнах се и стиснах ръцете на печатаря:
— Благодаря ви!
Той отвори вратата съвсем леко.
Измъкнах се навън на улицата с Картие и Мерей от двете ми страни; сърцата ни блъскаха в гърдите, докато отново бягахме в сенките, промъквахме се покрай патрулите, които сновяха наоколо в тъмните си брони и зелени плащове. Помолих се синовете на Бърн да внимават, нощта да ги закриля, докато те също тичаха по улиците с наръч преписи на Канона.
Вече се чувствах объркана и изтощена, когато се върнахме при конете си. Изгряването на зората наближаваше; чувствах полъха й във въздуха, в скърцането на скрежа по земята, докато скопеният ми кон следваше този на Картие нагоре по пътя, който щеше да ни преведе безпрепятствено покрай стените на Лионес, дълбоко навътре към сърцето на Мистуд, с Неси по петите ни.
Гората чакаше, открояваща се на лунната светлина, заслонена от плътна пелена от мъгла. Картие забави коня си, когато приближихме; животните нагазиха в родения от земята облак, сякаш беше пенлива вода. Навлязохме дълбоко навътре сред дърветата, преди най-сетне да видим светлината на факлите, преди да ни поздравят мъже, които не бях виждала преди.
— Това е лорд Морган — промърмори един глас и аз настръхнах при подозрението, че току-що бяха свалили лъковете си с насочени към нас стрели. — Добре дошли, милорд.
Слязох от коня заедно с Картие; гърбът ми беше схванат, краката — напрегнати като струни на арфа. Един мъж пое юздите, докато двете с Мерей се отправихме навътре в гората, Неси вървеше плътно до мен. Провирахме се покрай палатки и групички хора, които се бяха присъединили към бунта, напълно непознати, които носеха брон цветовете на победените Домове.
Синьо за Морган. Кървавочервено за Кавана. Бледолилаво за МакКуин.
Не вярвах на очите си, докато продължавах да търся кралицата и приемния си баща, провирайки се през дърветата като игла, промушваща плат, покрай камари от мечове, щитове и колчани, натъпкани до пръсване със стрели.
Журден се беше оказал прав; бяхме подготвени за война. Ако Ланън не отстъпеше, не абдикираше от трона си в полза на Изолт, можехме да се сблъскаме с меч и щит.
Бяхме тук и щяхме да се бием, докато и последният от нас паднеше. И макар да ми бяха казали това, открих, че не бях подготвена за истинска война.
Всичко това ми се струваше като сън — помислих си; изтощението се събираше в мускулите ми, в замъгленото ми зрение. Тогава чух гласа му и той рязко отпрати всяка прозявка, всякакво желание за сън.
— Още я няма — каза Журден. — Смяташе да язди с Морган от Дамхан.
Гласът му ме придърпваше, притегляше ме по-близо до него, докато газех през влажната мъгла.
— Ще дойде ли? — попита Изолт. Но можех да чуя думите, които не изрече, скрити в долината на гласа й. Дали ще избере нас, или ще се присъедини към Аленах?
Най-сетне ги видях, застанали в едно сечище. Журден, Люк, Изолт, Хектор Лорент. Броните им блестяха като люспите на риба в светлината на факлите, докато стояха уморено в кръг. Главите им бяха сведени, мечовете — прибрани в ножници на хълбоците, а сенките се хранеха от съмнението им, от тъмнината, издигаща се по-високо, докато обмисляха какво да правят.
— Казахме на хората си, че Камъкът на здрача ще бъде тук — изрече тихо Хектор. — Всички те вярват, че когато потеглим да сразим Ланън, камъкът ще бъде в наше владение. Да продължаваме ли да вярваме в това, дори ако тя не дойде?
— Татко — каза Изолт като докосна ръката му. — Да, за нас камъкът е живот. Той е това, което ни прави Кавана. Но не той ни прави меванци. — Тя направи пауза и загледах как всички мъже, един по един, вдигнаха очи да я погледнат, тяхната кралица. — Няма да потегля, носейки камъка призори.
— Изолда… — изрече предупредително баща й с явно недоволство.
— Ако Ланън не абдикира с мир — продължи тя, — ще се бием, ще воюваме и ще си върнем трона със стомана и щит. Не смятам да пробудя магията само за да я оставя да се поквари в битка. Магията спи от повече от сто години. Трябва да се науча как да си служа с нея в мир.
— Но всички тези хора, които се сплотиха зад нас — меко възрази Хектор. — Те сториха това заради камъка.
— Не — контрира Люк. — Направиха го заради Изолда. Защото се върнахме.
Затаих дъх в очакване на това, което щеше да каже Журден, какво мислеше.
Но той така и не проговори.
И затова аз пристъпих напред, разкъсвайки мъглата, докато изричах:
— Тук съм.
Трийсет
Трите знамена