Четиримата рязко се обърнаха да ме погледнат; от облекчение раменете им сякаш се смъкнаха в нагръдниците на броните им. Изолт се приближи до мен първа с ръце, протегнати да се преплетат с моите за „добре дошла“, усмивка разцъфна върху лицето й.
— Амадин — поздрави тя и ме отдръпна, преди дори да погледна Журден в очите. — Ела, имам нещо за теб.
После Люк напред пристъпи; мигновено забеляза наметалото на адепт на Мерей и я въвлече в разговор, докато Изолт ме водеше през дърветата; факлите съскаха от скобите си в стволовете. Отведе ме до една палатка и разтвори батистените платнища, за да се вмъкне вътре. Неси лежеше отвън, изтощена от дългото тичане, докато аз последвах кралицата, вдъхвайки мириса на бор, дим и излъскана стомана.
В един ъгъл на палатката имаше койка, покрита с измачкани кожи и завивки. В другия ъгъл стоеше комплект доспехи. Именно натам ме поведе кралицата и свали нагръдника, оформен като драконови люспи.
— Това е за теб — каза Изолт. — А тук има също риза и бричове.
Разкопчах раницата от раменете си и казах:
— А аз също нося нещо за вас, милейди. — Ръцете ми трепереха, когато й поднесох Канона на кралицата; белият камък попиваше светлината на свещите, сякаш думите бяха жадни.
Изолт застина неподвижно, когато го видя. Пусна нагръдника ми на земята и пое плочката като видях, че тя също трепереше.
— Амадин… — прошепна; очите й пробягаха по изсеченото в плочата изявление, декларацията, която щеше да освободи тази страна. — Къде намери това?
Започнах да развързвам ботушите си, да откопчавам меча на Аленах от кръста си, да се размотавам от роклята си.
— Боя се, че съм произлязла от Дом на предатели. Семейство Аленах не само са заровили камъка; взели са и Канона.
Студът се разнесе на леки вълнички по кожата ми, докато нахлузвах бричовете и ленената риза. Дървеният медальон издрънча върху гърдите ми и почувствах погледът на Изолт върху него, камъкът се пробуди.
Понечих да го сваля от шията си и да й дам Камъка на здрача, когато тя отстъпи назад.
— Не — прошепна Изолт като притискаше плочката към гърдите си. — Искам ти да носиш камъка, Амадин. Не ми го давай още.
Загледах как сенките и светлината танцуваха по лицето й; червената й коса се спускаше свободно около раменете.
— Ако взема камъка сега — каза тя, — магията ще се завърне в разгара на битката. И двете знаем, че това е опасно.
Да, знаех. Това беше причината, поради която беше заровен камъкът.
— Носи го заради мен само още един ден — прошепна Изолт.
— Да, лейди — обещах.
Двете се умълчахме, Изолт сложи Канона на койката си и отново вдигна нагръдника ми. Закопча го плътно около мен, а после обви ръцете ми с кожени предпазители, покрити с малки шипове, които ми напомняха на драконови зъби. Знаех, че лично беше избрала тази броня за мен, че ме обличаше за битка. Сплете плитки, спускащи се като река около лицето ми, за да отметне косата ми, да остави погледа ми ясен. Но останалата част от косата ми се стелеше по раменете, буйна, кафява и свободна.
Дъщеря на Мевана.
Можех да почувствам как зората се промъкваше по-близо и се опита да надникне в палатката; чувствах взаимната ни неувереност, докато двете се питахме какво ли щеше да ни поднесе утрото. Щеше ли да се наложи да се бием? Дали щяхме да бъдем сразени? Дали Ланън щеше да се предаде?
Въпросите се изпариха един по един, когато Изолт извади черупка, пълна със синя боя. Сърцето ми се изпълни с вълнение, когато я видях да потапя пръсти в цвета от сърпица.
Ето така се подготвяхме за война — помислих си, когато между мен и кралицата се настани мрачно спокойствие. Така посрещахме неизвестното — не чрез мечовете, щитовете или бронята си, нито чрез синята боя от сърпица, която нанасяхме по кожата си. Бяхме подготвени от сестринството, защото нашите връзки стигаха по-дълбоко от кръвта. Надигахме се в почит на кралиците от миналото ни и в името на бъдещите.
— В този ден ще се биеш до мен, Амадин — прошепна тя и започна да украсява лъка ми с равномерна линия от сини точки. — В този ден ще се надигнеш заедно с мен. — Нарисува линия, спускаща се надолу по бузите ми… равна, решителна, прекрасна. — Този ден никога нямаше да изгрее без теб, моя сестро, моя приятелко. — И тя постави черупката в ръцете ми като безмълвна молба да я бележа, както тя беше направила с мен.
Топнах пръсти в синята боя от сърпица и ги прокарах от челото й надолу по лицето. Както Лиадан някога беше носила своите цветове на войната. Както ме беше нарисувала Ориана в онзи ден в ателието по изобразително изкуство, много преди да узная коя съм.