Късата сабя се изплъзна от хватката й, когато тя рухна на земята; кръвта се стичаше по лицето й, по роклята й. Нора пропълзя до нея, ридаеща, и обгърна майка си с ръце, докато Тристан се втурна към билото.
Току-що беше убил кралицата.
Коленете му омекнаха, превърнаха се във вода, когато Нора го погледна кръвнишки; магията се надигаше около нея като искри от огън, кръвта на майка й бе размазана по ръцете й. А на шията на кралицата, Камъкът на здрача бе станал пурпурночерен, посинен от ярост.
— Ще те съсека на две — изкрещя Нора като се изправи и затича към него, вдигнала ръце, за да призове магията си.
Тристан я сграбчи за китките и двамата се строполиха на земята, търкаляха се един през друг надолу по билото върху кости, скали и петна от кръв. Тя беше силна, почти го надви, магията й жадуваше да го разкъса; но Тристан се озова отгоре, когато най-сетне спряха. Измъкна късата си сабя и я притисна към бледата й шия, а с другата ръка обездвижи пръстите й и я подчини.
— Сложи край на тази битка, Нора — изхриптя той, като си казваше, че не би се поколебал да я убие, ако го заплаши отново. — Спри бурята! Укроти магията, която кралицата пусна на воля.
Нора се задъхваше под него с лице, разкривено от болка и агония. Бавно дойде отново на себе си. Сякаш гледаше как дъждът пълни цистерна и Тристан потръпна от облекчение, когато тя най-сетне кимна, сълзи се стичаха от очите й.
Той пусна ръцете й и уморено я гледа как нашепва древните думи, с пръсти, потрепващи към небето. Постепенно магията се разнищи и отслабна, разпадна се на парчета, остави следа като прах в изоставена къща.
Буреносните облаци започнаха да се разпръсват, разкриваха сини ивици и вятърът отслабна, но труповете оставаха. Унищожението, смъртта и последиците бяха необратими.
Внимателно той се изтърколи от нея и я издърпа на крака. Късата сабя в ръката му беше хлъзгава от пот и кръв.
Убий я, прошепна един глас. Тя ще те предаде. Същата е като майка си…
— Искаш да ме убиеш — прошепна тя, прочела мислите му.
Той я задържа за китката, а очите й бяха безстрашни, когато го погледна. Почувства как магията й се плъзгаше костите му… като първия мраз на есента, като всепоглъщащ огън, като съблазнителния допир на коприна…
Затегна хватката си и сведе лице към нейното, докато диханията им се смесиха.
— Искам да изчезнеш, да се изпариш, да се отречеш от правото си над трона. Ако се върнеш, ще те убия.
Изблъска я, макар че движението разкъса и малкото, което беше останало от сърцето му. Беше започнал да й се възхищава, да я уважава, да я обича.
От нея щеше да стане прекрасна кралица.
Очакваше тя да се бори, да призове магията, да го сравни със земята.
Но Нора Кована не направи никое от тези неща.
Тя се обърна и си тръгна. Измина пет стъпки, обърна се да го погледне за последен път; тъмната й, сплъстена от кръв коса бе най-прекрасната корона, която бе носила.
— Запомни това, Тристан Аленах, повелителю на лукавите; ти срина моя Дом и го изпепели. Отне живота на кралицата и Камъка на здрача. Но един ден от твоя род ще произлезе дъщеря, която ще бъде две в едно, пламенно влечение и камък. Тя ще срине твоя Дом отвътре и ще поправи всичките ти престъпления. И най-чудното от всичко е, че ще открадне спомените ти, за да го стори.
Обърна му гръб и тръгна, докато мъглата не я обгърна.
Искаше му се да пренебрегне думите й. Тя се опитваше да го смути, да го накара да се съмнява в себе си…
Бриена.
Някъде в главата му проговори глас, който му напомняше за звезди в средата на лятото. Тръпнещо ехо премина през земята, когато Тристан отново започна да се изкачва по билото.
Бриена.
Той коленичи до кралицата; кръвта й започваше да изстива и да потъмнява, стрелата му стърчеше от окото й.
Бриена.
Камъкът на здрача беше негов.
Точно когато Тристан посегна към камъка, отворих очи, напускайки неговата битка заради своята.
Земята беше твърда и студена под мен, небето — забележително безоблачно и синьо, когато примижах към Картие; слънцето приличаше на корона зад него. Поех си дълбоко дъх, почувствах пробождащата болка в лявата си ръка и си спомних. Знамената, стрелите, падането.