Той нямаше намерение да помръдне. Лицето му бе пребледняло, краищата на косата му потрепваха, докато се опитваше да преглътне страха си. Може би щеше упорито да стои там, но мъжете, около него коленичиха пред Изолт и оставиха Ланън уязвим и сам.
Бавно, сякаш костите му можеше да се счупят, той се изправи и слезе от подиума. Дойде да коленичи пред нея, пред всички нас.
— Татко? — промърмори Изолт и хвърли поглед към Хектор, който стоеше до лакътя й. — Вземи короната от него.
Хектор Лорент пристъпи с леко шумолене напред и вдигна короната от главата на краля-самозванец.
За миг се възцари тишина, сякаш Изолт обмисляше подходящото наказание за Ланън. А после го удари през лицето с мълниеносна бързина. Видях как главата на бившия крал се отметна рязко встрани, бузата му започна да се подува, докато той постепенно върна поглед към нея.
— Това е за сестра ми — каза Изолт, след което го удари по другата буза и я разкървави. — Това е за майка ми.
Удари го отново.
— Това е за лейди Морган. — Майката на Картие.
Отново.
— Това е за Ашлинг Морган. — Сестрата на Картие.
Отново — изпука кост, този звук беше чакал двайсет и пет години.
— А това е за лейди МакКуин. — Съпругата на Журден, майката на Люк.
За жените, които бяха загинали, които бяха заплатили в кръв.
— Сега легни по очи пред нас — поиска тя и Ланън се подчини. Плъзна се напред и легна по лице на мозайката. — Ще бъдеш вързан и държан в кулата, а народът на Мевана ще реши съдбата ти на съдебен процес след четиринайсет дни, считано от днес. Не очаквай милост, страхливецо.
Хората на Изолт вързаха китките на Ланън зад гърба му. Извлякоха го и в залата отекна ликуващ гръм, тътнещ дълбоко в гърдите ми, където сърцето ми препускаше бясно, изпълнено с благоговение.
Тогава Изолт ме потърси в тълпата, притисната между баща ми и брат ми. Около очите й блестяха сълзи, косата й приличаше на буен огън, когато пристъпих напред.
Залата притихна като падането на първите снежинки, когато измъкнах дървения медальон изпод бронята си. Почтително разкопчах медальона и пуснах дървото да падне между краката ни.
Камъкът на здрача се залюля грациозно от верижката си, докато висеше от пръстите ми. Затрептя в цветове; кървавочервено, синьо, бледолилаво, както хвърлено камъче разплиска повърхността на спокойно езеро. Усмихнах й се — моята приятелка и моята кралица — и внимателно вдигнах камъка по-високо.
— Милейди — изрекох. — Позволете ми да ви поднеса Камъка на здрача.
Тя коленичи пред мен и затвори очи, докато поставях камъка на врата й той се отпускаше над сърцето й.
Дълго си бях представяла как магията щеше да се пробуди. Дали щеше да се завърне кротко, тихо като зима, постепенно стапяща се в пролет? Или щеше да връхлети свирепо като буря или потоп?
Камъкът проблесна, придобивайки цвета на течно злато, докато лягаше на гърдите й и се наслаждаваше на славата, която тя му даряваше. Чаках, почти без да дишам, докато Изолда Кавана се изправи и отвори очи. Погледите ни се сключиха; тя ми се усмихна и тогава в залата повя вятър, носейки мириса на гори и тучни ливади, на възвишения, долини и реки, които течаха между сенки и светлина.
Почувствах, че ръката ми излъчваше светлина, като че ли по кожата ми се стичаше пчелен мед, сякаш слънчева светлина бе целунала раната ми. Почувствах как тя ме изцеляваше, съединяваше отново разкъсаните ми вени, запечатваше пробождането от стрелата с вълшебни нишки.
Дори не осъзнаваше действията си, аз бях първата, почувствала магията й.
По всичко изглеждаше, че тя щеше да се завърне леко и естествено като слънце и блажена топлина, като изцеляване и възстановяване.
Тръгна сред хората си като задържаше ръцете им, за да научи имената им. Изолда Кавана бе обкръжена, мъже и жени се събраха около нея, сякаш беше чаша с жива вода, която да утоли жаждата им; те се смееха и плачеха, докато тя ги благославяше, сплотяваше всички ни в едно цяло.
В нея бяха приковани всички погледи, освен един.
Почувствах притеглянето му, оставих очите си да го потърсят при лорда на дома Морган, наполовина в сенките, наполовина в светлината.
Светът между мен и Картие притихна, докато се гледахме.
Едва когато се усмихна, осъзнах, че по лицето му се стичаха сълзи.
Часове след падането на Ланън се върнах на бойното поле с гарафа вода и търсех оцелели. Няколко лечители вече бяха опънали палатки, за да работят на сянка; дочувах уморените им гласове, докато усилено зашиваха рани и да наместваха счупени кости. Знаех, че Изолда беше сред тях, привличайки магията в ръцете си, всяко нейно докосване лекуваше, защото го почувствах отново; нейната магия породи лек, ароматен ветрец над смрадта на кръв и вътрешности на полето.