— Без пищно празненство? — попитах, той пристъпи напред и седна до мен на мъха с леко пъшкане, сякаш го боляха ставите.
— Без пищно празненство — каза той и подпря лакът на коляното си. — Ожених се за Сив тайно чрез сключване на ръце на този речен бряг под светлината на луната. Баща й не ме харесваше особено, а тя беше единствената му дъщеря. Именно затова се оженихме тайно. — Усмихна се, докато си припомняше, взирайки се в далечината, сякаш неговата Сив стоеше от другата страна на реката.
— Каква беше тя? Съпругата ти? — попитах тихо.
Журден погледна надолу към водата, а после към мен:
— Беше грациозна. Пламенна. Справедлива. Вярна. Ти ми напомняш за нея.
Гърлото ми се стегна, когато хвърлих поглед към мъха. През цялото това време се бях тревожила, че когато ме гледаше, щеше да вижда Аленах. Но той ме гледаше, сякаш наистина бях негова дъщеря и бях наследила качествата и характера на съпругата му.
— Тя щеше да те обикне, Бриена — прошепна.
Вятърът леко разлюля клоните над нас и те прошумоляха, докато златни листа се носеха свободно и реката ги подхващаше, за да ги отнесе надолу по течението. Избърсах няколко сълзи от очите си като си мислех, че нямаше да забележи; нямаше много неща, които убягваха на един баща.
— И на мен ми липсва Валения — каза Журден и прочисти гърло. — Не мислех, че ще ми липсва. Но откривам, че копнея за онези лозя, за онази вежливост, за съвършено ушит копринен жакет. Липсват ми дори онези змиорки върху хляб, накиснат в соса им.
Засмях се и от очите ми капнаха още няколко сълзи. Змиорките наистина бяха отвратителни.
— Знам, че все още имаш близки там — продължи той отново сериозен. — Знам, че може да предпочетеш да се върнеш във Валения. Но винаги ще имаш дом тук с Люк и мен.
Срещнах погледа му, докато думите му се спускаха като лек дъждец върху мен. Имах дом, семейство и приятели от двете страни на канала. Помислих си за моята смела Мерей, която беше потеглила от Мевана, за да се върне във Валения, макар че я умолявах да остане. Все още имаше задължения, четиригодишен договор с Патрис Линвил, който да спази. Но когато тези четири години приключеха…
Бях споделила с нея една моя идея, с надеждата, че в крайна сметка ще я привлече да се върне. Беше цел, която бе започнала да разцъфва в далечните кътчета на ума ми, за която се страхувах да говоря на глас. Но Мерей се беше усмихнала, когато й казах; дори спомена, че можеше да се върне заради нея.
— Сега — каза Журден и се изправи на крака, като ми подаде ръка, за да стана заедно с него. — Чака те оседлан кон.
— За какво? — попитах, оставяйки го да ме изведе от дърветата.
— С кон пътят до дома на лорд Морган е съвсем кратък — обясни Журден и се кълна, че видях дяволито пламъче в очите му. — Защо не отидеш да го поканиш за празнично пиршество в голямата ни зала тази вечер?
Наложи се да удържа още един пристъп на смях, но той видя как безпомощно бърча нос. Изненадах се, че той също беше наясно за привличането между Картие и мен. Сякаш беше очевидно за целия свят, когато стоях близо до бившия си наставник, като че ли желанието беше като прилепчив пламък между телата ни. Но навярно не трябваше да съм шокирана; беше очевидно още преди слънцестоенето, преди самата аз да го осъзная.
Журден ме отведе до мястото, където бе оставил чакащия кон в прохладните сенки на конюшните. Качих се на седлото; почувствах златистия полъх на вятъра с мирис на сено и кожа в косата си, когато погледнах надолу към баща си.
— Хвани западния път — каза той и потупа кобилата по плешките. — Следвай Короганските цветя. Те ще те упътят към Морган.
Точно се готвех да смушкам кобилата си да потегли, сърцето ми биеше нетърпеливо като барабан, когато Журден хвана поводите и ме застави да го погледна:
— И се върни преди смрачаване — предупреди ме. — Иначе ще се притеснявам.
— Не се тревожи, татко — отвърнах, но се усмихвах и той ми отправи строг поглед, който казваше, че беше по-добре да не се отклонявам и да не сключвам брак без негово знание.
Неси седеше покорно до него, сякаш знаеше, че трябваше да тръгна сама.
Кобилата и аз се отправихме към полята, преследвайки слънцето на запад, следвах обещанието на дивите сини цветя.
Трийсет и четири
Авиана
Територията на лорд Морган, замъкът Брай
Замъкът Брай се издигаше в дъбова горичка; беше красив рушащ се имот, построен в подножията на планините Кило. Кобилата ми забави ход, докато приближавах дърветата и осъзнах, че завръщането на Картие у дома изобщо не приличаше на това на Журден и Люк.