— Баща ми ми каза, че имал много спорове с майка ми за тази настилка — обясни Картие като седна върху петите си.
— Защо?
— Ами, поръчал да ги поставят заради нея, защото тя обичала изкуството. И винаги му била казвала, че подовете са силно недооценявани. Но противоречието било в това, че искала да им се възхищава, а той пискал рогозки. В Мевана каменните и мозаечните подове са ужасно студени през есента и зимата.
— Да, мога да си представя — казах.
— Така че спорили за подовете. Да ги покрият с рогозки или да страдат от студа през половината година.
— Предполагам, че майка ти е спечелила?
— Правилно предполагаш. — Картие се усмихна. Изтупа мръсотията от ръцете си и се изправи: — Е, мой малък адепт, предполагам, че дойде в прекрасния ми дом, защото пазя нещо твое?
Изправих се и усетих мускулите ми да се напрягат, възпалени и схванати от ездата. Отидох до шкафовете с книги, внезапно почувствала нужда от нещо солидно, на което да се облегна. Пулсът ми прескачаше, неспокоен, гладен, докато се облягах на стената, обърнах се и го погледнах през слънчева светлина и прашинки.
— Да, учителю Картие — казах, знаейки, че това беше последният път, в който щях да го назова така.
Гледах как отиде в другия край на стаята, където раницата му беше подпряна на едно бюро. Пръстите ми се разпериха зад гърба ми върху студения мрамор на лавиците, докато го чаках. Когато видях синия цвят в ръцете му, затворих очи и слушах как сърцето ми танцуваше равномерно.
— Отвори очи, Бриена.
Когато го сторих, наметалото се разгъна в ръцете му, раздипли се и докосна пода като океански прилив.
— Авиана — прошепнах; пръстите ми посегнаха да уловят спускащото се като водопад наметало, което бе мое. Беше ми избрал Авиана, съзвездието, което придружаваше неговото. Бяха звезди, които, подобно на неговото съзвездие Верийн, говореха за смелост в мрак, за триумф и непоколебимост.
— Да — каза той. — И двамата знаем, че Верийн няма надежда за светлина без Авиана.
Пристъпих напред, докато той постави наметалото на раменете ми, затягаше закопчалките на яката ми. После ръцете му внимателно събраха косата ми, повдигнаха я и я оставиха да падне на гърба ми; короганските цветя изпускаха сладко ухание между нас.
Учител и неговият адепт. Адепт и нейният учител.
Погледнах го в очите и промълвих:
— Това е всичко, което съм, което мога да ти предложа…
Сломена и невярна съм, разделена съм…
Но думите заглъхнаха, когато той ме докосна, върховете на пръстите му преминаха по бузата ми, надолу по шията и спряха, когато стигна връзките на наметалото ми, възела, който той беше затегнал.
Като никога не ми даде думи; този магистър на науките, този ловък лорд. Но ми отговори. Целуна лявото ъгълче на устата ми, на момичето, което някога бях, което беше първата му любов; валенианско изящество и пламенност. А после целуна дясното ъгълче на устните ми; жената, в която се бях превърнала, която бе възкръснала от пепел и стомана, храброст и огън.
— Ще те приема и ще те обичам цялата, Бриена МакКуин, сенките и светлината ти, защото ти ме предизвика и ме заплени. Не искам друга освен теб — прошепна той с пръсти, заровени в косата ми с дивите цветя, докато ме притегляше плътно към себе си.
Целуна ме в тихите сенки на къщата си в най-сладкия час на следобеда, когато светлината копнееше да се предаде на вечерта. Пръстите му се спуснаха надолу по гърба ми, докосвайки всяка звезда, която ми беше дал. А аз оставих почудата да се спусне като водопад около нас, вкусвах всяко от обещанията му, събуждах огъня, който дълго бе укротявал, докато ме чакаше.
Времето стана сияйно, сякаш луната се беше венчала за слънцето; минутите най-сетне докоснаха сърцето ми и видях колко късно беше, че нощта почти беше паднала. И си спомних, че трябваше да бъда другаде, имах баща и брат, които щяха да наблюдават вратата за завръщането ми. Едва тогава прекъснах целувката ни, макар че ръцете на Картие се притискаха към гърба ми и ме прегръщаха.
Положих пръст върху устните му и казах:
— Баща ми те покани на вечеря у дома. По-добре да тръгваме сега, иначе ще си помисли най-лошото.
Картие дръзна да си открадне още една целувка, а после ме пусна като взе наметалото и раницата си. Пристъпихме в здрача заедно, провирайки се обратно през плевелите; славеите възпяваха завръщането му, щурците свиреха последна мелодия, преди мразът да ги накара да замълчат.
Качих се на коня си и изчаках Картие да оседлае своя, вдигайки поглед, когато първата звезда примигна в избледняващия залез. И точно тогава казах: