— Защо не ми отказа, когато го помолих да ме приеме като своя възпитаничка? — продължих, като търках лицето си. — Трябваше да каже, че три години не е достатъчно време, за да овладея това. А ако бях умна, трябваше да избера науките още от самото начало, когато бях на десет и имах достатъчно време да науча всички тези проклети родословия. — Синята боя не се махаше. Метнах мократа кърпа настрана, чувствайки се, сякаш бях обелила половината си лице, разкривайки същността си; неспособна.
— Нужно ли е да ти напомням, Бри, че учителят Картие никога не допуска грешки?
Хвърлих поглед към прозореца, гледайки как дъждовните капки се стичат като сълзи по стъклото; знаех, че беше права.
— Нужно ли е да ти напомням, че учителят Картие нямаше да те приеме като своя възпитаница, ако дори за миг смяташе, че не можеш да разкриеш същността си и да бъдеш посветена? — Тя улови ръката ми, за да привлече вниманието ми отново към себе си. Усмихна се; половината от къдравата й черна коса беше прихваната с панделка, останалата — пусната по раменете. — Ако учителят Картие смята, че можеш да развиеш наклонностите си за три години, значи можеш. Така и ще направиш.
Стиснах пръстите й в безмълвен жест на благодарност. А сега беше мой ред да попитам за влечението й:
— Как върви последната ти композиция? Чух малко от ателието…
Мерей пусна пръстите ми и изпъшка. От звука разбрах, че се чувстваше така, както и аз… изтощена и разтревожена. Тя се обърна, отиде обратно до леглото си и седна, като подпря брадичка на дланта си.
— Ужасно е, Бри.
— На мен ми звучеше прекрасно — казах, спомняйки си как музиката й струеше надолу по коридорите.
— Ужасно е — настоя тя. — Мистрес Евелина иска да я подготвя навреме за слънцестоенето. Не мисля, че е възможно…
От седемте години, през които делях стая с Мерей, знаех, че е перфекционистка, когато ставаше дума за музиката й. Всяка нота трябваше да е изящно поставена, всяка песен трябваше да се свири с пламенност и възторг. Ако пръстите или лъкът на цигулката й допуснеха от струните да излезе грешен звук, тя се дразнеше от представянето си.
— Знаеш ли какво значи това? — попитах и се усмихнах, докато посягах към резбованата кутия върху един от рафтовете й.
Мерей се отпусна назад в леглото си и заяви с пресилен драматизъм:
— Прекалено уморена съм, за да играя.
— Имаме уговорка — напомних й, отворих кутията върху масата, която деляхме и измъкнах разграфената на квадрати дъска и мраморните пионки.
Баща й беше изпратил за двете ни тази игра на „пари или джунджурии“; игра, която Мерей обожаваше и бе играла през цялото си детство на остров Баскун. С течение на годините в Магналия, докато двете мислехме все повече за посвещаването си, вече почти нямахме време да играем. С изключение на вечерите, когато и двете бяхме объркани и разтревожени. Бяхме се зарекли тогава да изваждаме играта, като начин да си напомним, че наближаващото слънцестоене не беше всичко.
— Добре. — Тя склони, както и знаех, че щеше да стори. Надигна се от леглото и отиде до масата ни, събра няколко разхвърляни нотни листа и ги остави настрана.
Седнахме една срещу друга; цветните ни пионки проблеснаха, когато запалих свещите, а Мерей подхвърли един дукат, за да види на кого се пада първия ход.
— Ти започваш, Бри — каза тя.
Взрях се в пионките си, послушно подредени. „Пари и джунджурии“ беше стратегическа игра, в която целта беше да отстраниш и трите червени пионки на противника. Реших да започна от ръба, като преместих жълтата си пионка напред до първия квадрат с обозначение „джунджурии“.
Винаги започвахме играта мълчаливо, давайки си взаимно време да привикнем да се движим в такт една с друга. Аз имах склонност да правя дръзки ходове, а Мерей — предпазливи. Пионките ни бяха разпръснати по цялата дъска, когато тя наруши мълчанието ни, като попита:
— Получи ли вест от дядо си?
Взех първата й червена пионка, която тя дръзко беше оставила да се понесе към линията на сблъсъка ни.
— Да. Ще трябва да ти дам да го прочетеш по-късно.
Тя започна да се измества към една от моите червени пионки.
— Съобщи ли ти име?
— Никакво име. Обичайният отговор.
— Че баща ти е недостоен да бъде споменаван?
— Да, точно с тези думи. — Гледах я как помете една от червените ми пионки. Освен това ме беше блокирала с един от жълтите си пулове. Започнах да се провирам между тях…
— Ами твоят баща?