— Писа преди няколко дни. Праща ти поздрави и се надява да дойдеш с мен на гости при него след слънцестоенето.
Гледах я как прескача сините ми пионки и спира в средата на моята територия. Дръзките ходове от нейна страна винаги ме изненадваха; тя винаги предпочиташе да играе толкова предпазливо. Отвърнах й със същото, подражавайки на нейния ход, и попитах:
— Кое би предпочела: да имаш много красив покровител, който има лош дъх, или много грозен покровител, който винаги ухае хубаво?
Мерей се засмя:
— Добър опит, Бри. Не се разсейвам толкова лесно.
— Не те разсейвам — настоях, опитвайки се да скрия една усмивка. — Това са много важни въпроси за обмисляне.
— Ммм-хмм. — Тя отмъкна втората ми червена пионка. — Тогава ще трябва да избера грозния покровител.
— И аз — отвърнах, като се опитах да разкъсам поредния обръч от жълтите й пионки.
— Ако ще играеш тази игра, тогава и ти трябва да отговориш на въпрос. — Тя премести черната си пионка върху нечетен квадрат с обозначение „джунджурии“. — В учителя си ли би предпочела да се влюбиш, или в покровителя си?
— И двата избора са ужасни и лекомислени — промърморих.
— Трябва да отговориш.
Вгледах се в дъската, опитвайки се да намеря изход от заплетеното положение, в което ме беше поставила.
— Добре тогава. Бих предпочела да се влюбя в покровителя си. — Лицето ми се обля в топлина, но не откъсвах очи от квадратите с обозначение „джунджурии“. Бях стигнала почти до втората й червена пионка…
— Трябва да призная, че аз бих избрала учителя.
Вдигнах поглед, изненадана от отговора й. Тя се усмихна, очите й се приковаха върху моите, докато без никакво усилие отмъкна последната ми червена пионка.
— Винаги ме побеждаваш в тази игра — оплаках се.
— Губиш, защото никога не се отбраняваш странично, Бри. Това ти е слабото място. Побеждавам те със страничен ход. — Тя размаха победената ми червена пионка. — Ще играем ли отново?
Издадох звук на възражение, но тя знаеше, че искам. Подредихме отново пионките си върху първоначалните им квадрати и зачаках Мерей да направи първия ход.
При този тур не задавахме въпроси; бях твърде съсредоточена върху опитите да я надхитря, като вкарах в употреба тази обходна тактика, с която винаги ме побеждаваше. Така че, когато тя се прокашля, вдигнах поглед и се изненадах, че се готви да превземе последната ми червена пионка.
— Сега — каза Мерей. — Да минем към един много важен въпрос.
— И какъв е той?
Тя направи пауза в опит да удържи смеха си, докато ме побеждаваше за пореден път:
— Какво ще кажеш на учителя Картие, когато те попита защо по лицето ти има сини петна?
Четири
Трите клона
В понеделник сутринта стигнах първа до библиотеката в очакване Сири и Картие да пристигнат за урока. Въпреки самоотверженото търкане на Мерей и една доза от терпентина на Ориана, все още имах бледи следи от синя боя по лицето. Затова реших да не връзвам косата си и да я оставя да пада свободно; тя се стелеше по гърдите ми, дълга и твърда, с цвят на махагон, но я чувствах като щит, зад който да се скрия, да предпазя лицето си и едва доловимите следи от цветовете на войната.
След това пристигна Сири и зае мястото си срещу мен.
— Още виждам боята — промърмори. — Но може би той няма да забележи.
Учителят Картие влезе само миг след нея. Престорих се, че си чоплех ноктите, докато той оставяше книгите си на асата; косата ми се спусна още по-напред. Осъзнах грешката си едва когато почувствах погледа му върху мен, а ръцете му застинаха неподвижно. Разбира се, че щеше да забележи, че косата ми беше пусната. За уроците винаги я връзвах на плитка, за да не ми влиза в очите.
Чух го как заобиколи масата и отиде до Сири, за да можеше да ме види по-добре.
— Бриена?
Изругах наум. А после се реших да вдигна лице и го погледнах в очите.
— Учителю?
— Може ли да попитам защо… изглежда, сякаш си боядисала половината си лице синьо?
Преместих поглед към Сири, която стискаше устни и се опитваше да сдържи кикота си.
— Може да попитате, учителю — отвърнах и сритах Сири под масата. — Позирах за портрет. Ориана реши да, а-а, ми изрисува лицето.
— Всъщност я преоблякохме като меванска кралица, учителю — припряно обясни Сири, а после я изгледах, унизена, как взе да прелиства учебника по история, за да открие илюстрацията, изобразяваща Лиадан Кавана. — Ето, това е въпросната.
Картие преобърна книгата, за да можеше да я види по-подробно. Взря се в Лиадан Кавана, а после се втренчи в мен. Не можех да предположа какво си мислеше, дали смяташе това за забавно или за оскърбително — дали смяташе, че бях дръзка, или мислеше, че се бях държала детински.