— Затова какво направила Лиадан? — попита ме Картие.
— Не се сражавала срещу Хилдите с магия. Сражавала се с меч и щит, сякаш произхождала от друг Дом, сякаш изобщо не владеела магия.
Нямаше нужда Картие да потвърди отговора ми. Видях в очите му удоволствието от това, че бях запомнила един толкова отдавнашен урок, който вероятно бе преподал с мисълта, че не бяхме слушали.
Сири изпусна звучна тежка въздишка и мигът се развали.
— Да, Сири? — попита Картие с вдигнати вежди.
— Приятно е да слушам как двамата разказвате историята на първата кралица — започна тя. — Но за мен историята на Мевана не е толкова важна, колкото за Бриена.
— Е, в такъв случай, за какво би искала да говорим?
Тя се размърда смутено в стола си:
— Навярно можете да ни подготвите за слънцестоенето. Кои са покровителите, които ще присъстват? Какво можем да очакваме?
Колкото и да ми харесваше да разговарям с Картие за меванска история, Сири беше права. Отново бях впримчена в миналото, вместо да гледам към идващите дни. Защото познанията за меванските кралици вероятно не бяха от онези неща, които впечатляваха един валениански покровител. Доколкото ми беше известно, Мевана признаваше влеченията и наклонностите, но не ги приемаше с отворени обятия.
Картие дръпна стола си назад и най-накрая седна и преплете пръсти, докато ни гледаше:
— Опасявам се, че не мога да ви разкажа много за слънцестоенето, Сири. Не познавам покровителите, които Вдовицата е поканила.
— Но, учителю…
Той вдигна пръст и Сири млъкна, макар че видях как бузите й поруменяват от възмущение.
— Може би не мога да ви кажа кой знае какво — каза той. — Но мога да ви подскажа малко за покровителите. Ще бъдат трима и ще търсят по един посветен за всеки клон от науките…
— Клон ли? — повтори като ехо Сири.
— Припомнете си най-първия ни урок, преди много време — каза Картие. — Помните ли как ви казах, че науките са разделени на три клона?
— Историкът — промърморих, за да пробудя паметта й.
Тя хвърли поглед към мен; познанието се просмукваше бавно, като тънка струйка, обратно към нея.
— Историкът, лекарят и учителят.
Той кимна утвърдително:
— И двете трябва да подготвите различен начин, по който да впечатлите всеки един от тримата покровители.
— Но как да направим това, учителю Картие? — попита Сири. Тя почукваше неспокойно с пръсти по масата, и ми се искаше да й кажа, че нямаше причина за тревога; несъмнено щеше да впечатли и тримата покровители.
— За историка е добре да сте запаметили някое забележително родословие; би трябвало да можете да говорите за всеки член на това родословие. За предпочитане е да се съсредоточите върху кралските родове — обясняваше Картие. — За да впечатлите покровителя, свързан с медицината, би трябвало да сте подготвени да говорите за всяка кост, всеки мускул, всеки орган на тялото, както и за травми и рани. А за учителя… е, това е по-трудно. Най-добрият съвет, който мога да дам и на двете ви, е да покажете нагледно, че можете да овладеете всеки предмет, както и да обучавате всеки ученик.
Сигурно беше видял неразбиращия поглед в очите ни. Отново, почти се усмихна, когато кръстоса крака и каза:
— Затрупах ви с думи и ви обърках. И двете си починете през остатъка от сутринта и се подгответе за слънцестоенето.
Сири моментално се оттласна от стола си, нетърпелива да се махне и да размишлява над онова, което той току-що ни беше казал. Аз се надигнах по-бавно, отново изпитвайки онова странно противоречиво усещане… нуждата да остана с него и да го помоля да ме научи на още се бореше срещу желанието да седна сама и да се опитам да проумея всичко със собствени усилия.
Точно бях подминала стола му, отправяйки се към отворената врата, когато чух гласът му, тих и кротък, да изрича името ми.
— Бриена.
Спрях се. Сири сигурно също го беше чула, защото спря на прага и се намръщи през рамо. Проследи ме как отстъпвах обратно към него, преди да изчезне надолу по коридора.
— Учителю?
Той вдигна поглед към мен:
— Съмняваш се в себе си.
Дълбоко си поех дъх, готова да отрека, да се престоря на уверена. Но думите изгубиха смисъла си.
— Да. Тревожа се, че никой покровител няма да ме иска. Тревожа се, че не заслужавам наметалото си.
— И защо смяташ така? — попита той.
Помислих си да му разкажа всичките причини, но за това щеше да е нужно да се върна назад чак в онзи съдбовен ден, когато седях в коридора на Магналия и подслушвах. Денят, в който го бях видяла за първи път, когато неочакваното му влизане беше заглушило името на баща ми.