— В продължение на седем години се мъча да го впечатля, да спечеля благосклонността му, да се опитам да изкопна макар и миниатюрна усмивка от него. — Лицето й беше изключително бледо, завистта пламтеше ярка и гореща вътре в нея. — И тогава се появяваш ти. Видя ли как те гледаше днес? Как искаше да ти се усмихне? Сякаш мен ме нямаше в стаята, докато вие двамата дрънкахте неспирно за мевански кралици и магия.
— Сири, моля те — прошепнах; гърлото ми внезапно се сви, когато думите й попиха в съзнанието ми.
— А после не успя да се сдържи — продължаваше тя. — Трябваше да те задържи и да ти съобщи, че ти е избрал съзвездие. Защо му е да ти казва това? Защо не го направи и за мен? О, точно така — ти си неговата галеница, неговата любимка.
Бузите ми се обляха в топлина, когато осъзнах, че ни беше подслушвала. Не знаех какво да кажа; самата аз бях ядосана, но да споря с нея щеше да е толкова глупаво, колкото и да си блъскам главата в стената. Въпреки това тя се взираше в мен, предизвиквайки ме да й възразя.
Точно тогава шивачът отвори вратата и я повика.
Почувствах лекия допир от преминаването й, вдъхнах уханието на лилии, което остана да се носи след нея, когато изчезна в стаята за проби и шивачът затвори вратата.
Бавно се смъкнах на пода; усещах краката си като втечнени. Вдигнах колене и ги прибрах плътно до гърдите си, вперила поглед в стената. Главата ми започна да пулсира и разтърках уморено слепоочията си.
Никога не бях помисляла, че учителят Картие ме фаворизира. Нито веднъж. И бях стъписана, че Сири би помислила подобни глупости.
В Магналия Хаус имаше определени правила, които наставниците — и мъже, и жени — спазваха много стриктно. Не показваха предпочитания към нито една от възпитаничките. По време на слънцестоенето ни оценяваха според определени критерии, далеч от всякакви пристрастия и предразсъдъци, макар че можеха да предоставят известни напътствия. Не връчваха мантия, символизираща посвещението, ако една възпитаничка не успееше да овладее наклонността си. И макар че методите им на преподаване варираха от танци до импровизирани дебати, те се придържаха към едно неизменно правило; никога не ни докосваха.
Учителят Картие беше почти съвършен. Не би се осмелил да наруши някое правило.
Мислех си за това, със затворени очи, притиснала ръце към пламналите си бузи, когато усетих лек аромат на дим. Привлякох го, дълбоко в сърцето си… дъхът на горящо дърво, на смачкани листа, на висока, оплетена трева… металическият мирис на стомана, нагрявана на огън… вятър, препускащ през яркосини безоблачни небеса… и отворих очи. Този аромат не беше от Магналия Хаус.
Светлината около мен неусетно се беше променила; вече не беше топла и златиста, а хладна и буреносна. А после се дочу далечен глас, глас на мъж.
Ваша светлост! Ваша светлост, тя е дошла да ви види…
Изправих се несигурно на крака и се подпрях на стената, като се взрях надолу по коридора. Звучеше, сякаш гласът се обръщаше към мен; грубите и дрезгави думи на по-възрастен мъж — и въпреки това бях сама в помещението. За миг се запитах дали имаше тайна врата, за която не знаех, дали от нея щеше да се покаже някой от слугите.
Ваша светлост?
Предположението ми стана на пух и прах, когато осъзнах, че говореше на деърински, езика на Мевана.
Понечих да пристъпя напред, да потърся говорещия, когато вратата на стаята за проби се отвори със скърцане, подобно на стон.
Сири излезе, без да ми обърне внимание, отправи се надолу по коридора и светлината отново придоби златистия цвят на лятото, натрапчивият мирис на горящи предмети се изпари, и зовът на странника се разпиля на прашинки.
— Бриена? — попита шивачът.
Заставих се да прекося коридора и да отида при него в стаята за проби. Внимателно оставих книгата на Картие настрана, постарах се да стоя безмълвна и неподвижна на пиедестала, когато шивачът започна да ми взима мерки. В главата ми сякаш блъскаше чук, пулсът ми се стрелкаше неспокойно по китките и шията ми, докато се взирах в отражението си в огледалото.
Бях бледа като мъртвец, кафявите ми очи бяха печално кървясали, челюстта — стисната. Изглеждах така, сякаш току-що бях видяла призрак.
Повечето валенианци твърдяха, че не бяха суеверни. Но бяхме. Именно затова ръсехме праговете си с билки в началото на всеки сезон, затова сватбите се състояха само в петъчни дни, затова никой не искаше нечетен брой синове. Знаех, че светците можеха да се явяват на грешници, но това… това означаваше, че Магналия Хаус беше обитавана от призраци.
А ако беше, защо чак сега чувах гласове?