— Добре, мадмоазел, свободна сте да си вървите.
Слязох от пиедестала и взех отново книгата. Шивачът сигурно ме смяташе за груба, но гласът ми беше заплетен дълбоко в гърдите, докато си поемах въздух и отварях вратата…
Коридорът беше в обичайния си вид.
Пристъпих в него, усещах как от кухните се носеше уханието от прясно изпечен хляб, чувах музиката на Мерей, която се носеше по въздуха като облак, усещах излъсканите черни и бели квадрати под чехлите си. Да, това беше Магналия.
Тръснах глава, за да прочистя паяжината, събрала се между мислите и възприятията ми, и хвърлих поглед надолу към книгата в ръцете си.
През предпазната обвивка от велен, червеникавокафявата й корица блестеше ярко като рубин. Вече не изглеждаше древна и овехтяла; изглеждаше прясно отпечатана и подвързана.
Спрях на място. Внимателно смъкнах велена и го оставих да се понесе към пода, докато се взирах в книгата. Книгата на часовете[1] — гласеше гравираното със златни букви заглавие. Дори не бях забелязала заглавието върху корицата, когато Картие ми я даде, книгата беше толкова захабена и опърпана; преди ми беше заприличало на размазано петно от звезден прах. Сега обаче беше зашеметяващо ясно.
Какво щях да му кажа, когато я върнех? Че тази лукава малка меванска книга с истории и предания беше върнала времето назад?
Едва ме бе споходила тази мисъл, когато любопитството ми избуя като плевел. Разтворих корицата. Отпред се виждаше знакът, че е издадена в Мевана, и беше изписана годината на първото й отпечатване; 1430 г.
А пръстите върху страницата — ръцете, които държаха тази книга — вече не бяха моите.
Бяха мъжки, едри, обсипани с белези и с мръсотия под ноктите.
Стресната, изпуснах книгата. Но томът остана в хватката на мъжа — моята хватка — и осъзнах, че бях свързана с него. Когато сетивата ми възприеха тялото му — беше висок, мускулест, силен, — почувствах как светлината се размести и промени около нас, сива и мътна, и струйката дим отново се процеждаше по коридора.
— Ваша светлост! Ваша светлост, тя е дошла да ви види.
Погледнах нагоре; вече не стоях в коридора на Магналия.
Това беше коридор, построен от камък и хоросан, с потрепващи факли, поставени в железни скоби по протежение на стената. А пред мен търпеливо стоеше мъж; негов беше гласът, който бях чула най-напред.
Беше стар и плешив, с крив нос. Но ми се поклони, облечен в черни бричове и къс кожен жакет, протрит по ръбовете. На хълбока му висеше прибран в ножница меч.
— Къде е тя? — Гласът, който стопли гърлото ми, изобщо не приличаше на моя; боботеше като укротена гръмотевица, мъжествен и плътен.
Вече не бях Бриена от Магналия Хаус. Бях непознат мъж, застанал в някаква далечна зала от миналото, телата и умовете ни бяха свързани от тази книга. И макар че сърцето ми биеше лудо в гърдите и беше изпълнено с ужас, душата ми се настани уютно в проправените от него пътеки. Наблюдавах го, отвътре, чрез неговите очи и възприятия.
— В библиотеката, ваша светлост — каза шамбеланът и отново сведе плешивата си глава.
Мъжът, с когото бях „споена“, затвори книгата, размишлявайки върху онова, което току-що беше прочел — което току-що бях прочела, — докато вървеше надолу по коридора, по витите стълби към библиотеката. Спря за миг точно пред двойните врати, за да погледне още веднъж „Книгата на часовете“. Имаше моменти, в които му се искаше да вярва в такива предания, в които искаше да се довери на магията. Днес не беше такъв случай и той постави книгата върху един стол, преди да отвори вратите.
Принцесата стоеше с гръб към него пред сводестите прозорци, светлината смекчаваше цвета на тъмната й коса. Разбира се, че беше дошла да го посети облечена в пълни доспехи, с дългия си меч, прибран в ножница на хълбока. Сякаш беше дошла да воюва срещу него.
Нора Кавана се завъртя да го погледне. Тя беше третата дъщеря на кралицата и макар да не бе най-красивата, все пак на него му беше трудно да отмести поглед от нея.
— Принцесо Нора. — Той я поздрави с почтителен поклон.
— С какво мога да ви помогна?
Срещнаха се в центъра на обширната библиотека, където въздухът се сгъстяваше и гласовете им нямаше да бъдат дочути.
— Знаете защо съм дошла, ваша светлост — каза Нора.
Той се взря в нея, обхвана с поглед изящния й нос, заострената й брадичка, белега, спускащ се надолу по бузата й. Не беше ленива като най-голямата си сестра, наследницата. Нито пък беше разточителна и жестока като втората си сестра. Не, помисли си той, очите й бяха толкова сини, сякаш горяха. Тя беше съчетание от грация и стомана, както дипломат, така и воин. Беше истинско отражение на своята прародителка, Лиадан.
1
Книгата на часовете — в оригинала The Book of Hours. В католицизма такива книги се наричат „Часослов“ и представляват вид богослужебни книги. Тук е избран буквален превод на заглавието, тъй като книгата не е богослужебна, а съдържа предания и исторически факти за Мевана. — Б.пр.