— Дошла сте, защото се тревожите заради Хилдите — каза той. Винаги бяха Хилдите, единствената истинска опасност за Мевана.
Нора отмести поглед към лавиците, отрупани с книги и свитъци.
— Да, набезите на Хилдите подтикнаха майка ми да им обяви война.
— А принцесата не желае да води война?
Това я накара отново да обърне поглед към него, очите й се присвиха от недоволство:
— Не желая да виждам как майка ми използва магията си за зли цели.
— Но Хилдите са наш враг — възрази той. Единствено насаме би я предизвикал така, било то и само да изпита силата на вярата й. — Навярно заслужават да бъдат сразени чрез бойна магия.
— Магията не бива да се използва в битка — промърмори тя, като пристъпи по-близо до него. — Знаете това; вярвате в това. Проповядвате тези идеи, откакто се помня. Израснах с предупрежденията ви, обучих се да си служа с меч и щит, както предложихте. Подготвих се за деня, когато ще е нужно да защитя земята си със собствената си ръка, с острието на меча си, а не с магията си.
Сърцето му забави ритъма си; почувства как пространството между тях се стеснява. Тя беше само на шестнайсет години и въпреки това кой би помислил, че третата по ред принцеса, която никога нямаше да наследи короната, за която мнозина забравяха, ще бъде единствената, която щеше да се вслуша в думите му?
— Майка ви, кралицата, не вярва в такива неща — каза той. — Нито сестрите ви. Те смятат магията си за предимство в битка.
— Не е предимство — каза Нора и поклати глава. — А измамна опора и опасност. Четох памфлетите ви по въпроса. Изучавах начина на воюване на Лиадан и стигнах до собствени заключения…
Тя замълча. Той зачака; чакаше я да изрече думите.
— Не трябва да позволяваме на майка ми да влезе в тази война, служейки си с магията.
Той се извърна от нея; изявлението й го накара да се опияни от собствените си амбиции, от собствената си гордост. Заради това щеше да се наложи да действа много внимателно, за да не я настрои срещу себе си.
— Какво искате да направя, принцесо Нора?
— Искам да ме посъветвате. Искам да ми помогнете.
Той пристъпи пред голямата карта, прикрепена с гвоздеи на стената. Погледът му проследи остров Мевана, краищата и планините й, горите и долините й. Далече на запад се намираше студената земя Гримхилдор. На юг бяха кралствата Валения и Бандека. Една идея покълна с мислите му, пусна корени и разцъфна от езика му…
— Бихте могли да кажете на кралицата, че Валения никога няма да се притече на помощ на Мевана, ако си служим с бойна магия. — Той се обърна отново да погледне Нора. — Всъщност по-вероятно биха разтрогнали съюза ни.
— Не ни трябва помощта на Валения — отвърна принцесата. В тона й се долавяше надменността, която, изглежда, всички Кавана притежаваха.
— Не отхвърляйте валенианците толкова бързо, принцесо. Те са най-силният ни съюзник, наш предан брат. Би било лекомислено да ги отчуждим от себе си само защото майка ви е решила да води война чрез магия.
Изражението на Нора не се смекчи; тя не се изчерви, нито се извини за надменността си.
Той тръгна обратно към нея; застана толкова близо, че гърдите му почти докоснаха предницата на бронята й, толкова близо, че можеше да усети уханието на планинския въздух в косата й, и прошепна:
— Нали си давате сметка, че майка ви би могла да унищожи Гримхилдор? Може да превърне жителите на Валения в свои роби? Може да запрати Бандека във вечна тъмнина? Майка ви би могла да разбие владенията на кралицата на парчета с бойната си магия?
— Да — прошепна тя в отговор.
Не беше честно, помисли си той. Не беше честно, че Кавана бяха единственият Дом, който владееше магия, че другите тринайсет бяха несъмнено крехки, слаби, и обикновени човеци, лишени от свръхестественост. Слабата жена пред него можеше да изгори земята му само с едно щракване на пръстите си, можеше да накара сърцето му да спре само с една дума. И въпреки това щеше да му се наложи да разпали огъня, за да изгори земята, щеше да е принуден да извади меч, за да я довърши. Чувстваше как магията се носи около нея като мънички късчета диаманти в бронята й, като звезден прах в косите й, като лунна светлина по кожата й.