Ах, винаги беше мразил рода Кавана.
Спомни си какво беше прочел току-що в Книгата на часовете за древния произход на Камъка на здрача. Защо да вярва на такъв глупав мит — че старейшините на рода Кавана наистина биха приковали магията си към камъка? Или са били лекомислени, или са се страхували от собствената си мощ. Затова я бяха смекчили.
А той се готвеше да направи важно предположение — тя вероятно щеше да се изсмее, когато й кажеше; — и все пак именно това искаше от доста време.
— Трябва да ми донесете Камъка на здрача — каза й той; забеляза как челото й се изопва в намръщена гримаса.
— Какво? Защо?
— Магията на майка ви, магията на сестра ви, вашата магия, принцесо, изисква една от вас да носи камъка върху сърцето си, до плътта си. Уловката е, че ако камъкът бъде отделен от рода Кавана, вашата магия ще заспи.
Тя си пое дълбоко дъх през зъби, но му беше ясно, че за нея това не е изненада. Значи тя знаеше? Знаеше, че нейният Дом трябва да носи камъка, за да си служи с магия? И въпреки това нейният клан, Кавана, беше опазил тайната. Кой беше поставил началото? Самата Лиадан?
— Откъде знаете това, ваша светлост?
Той сведе усмихнато лице към нея; усмивката имаше кисел вкус.
— От дългогодишно четене на вашите предания, принцесо. Това е мое предположение, но виждам в очите ви, че се натъкнах на истина.
— Не мога да взема Камъка на здрача — почти изръмжа Нора. — Майка ми никога не го сваля от врата си.
— Не можете или не желаете? — контрира той. — Страхувате ли се да почувствате как магията се слива с кръвта ви?
Нора хвърли поглед към прозореца, където бурята най-сетне избухна и зашиба стъклото.
— Майка ми би ме обезглавила, ако ме хване да взимам камъка. Ако узнае, че съм го предала на… на вас.
— Мислите, не бих могъл да унищожа подобно нещо? — процеди той; търпението му се изчерпваше. — Да не би да забравяте, принцесо Нора, че Камъкът на здрача ще ме изгори, ако посмея да го докосна?
— Тя ще си помисли, че съм заговорничила с вас — продължи тя, без да му обръща внимание.
Той въздъхна, уморен от опитите да я убеди.
— Мислите, че ви е нужно повече време да обмислите предложението ми. Върнете се в замъка, принцесо. Помислете върху това, което ви казах, което искам от вас. Ако смятате, че можете да укротите магията на майка си по друг начин, тогава ще обмислим различен подход. Ако ли не… трябва да ми донесете камъка. В противен случай ще станете свидетелка как бойната магия на майка ви разделя света.
Изражението на Нора бе грижливо овладяно; той не можеше да отгатне какво мислеше тя, нито какво чувстваше.
Проследи я как си тръгва; вратите на библиотеката се затръшнаха зад нея.
Щеше да се върне, той го знаеше. Щеше да се върне, защото нямаше друг начин. Щеше да се върне, защото се страхуваше от собствената си магия.
Едва усетих как той ме оставя, как тялото му се разтваря като мъгла около моето и се понася навън през отворения прозорец. Погледът ми се проясни, сякаш примигвах, за да прогоня пясъка на съня, озовавайки се в познатата библиотека на Магналия. Ръцете ми още стискаха Книгата на часовете — тя отново беше стара, опърпана и прокъсана. Но някога тази книга беше принадлежала на него, мъжа, в когото се бях преобразила. Някога, преди сто трийсет и шест години, тази книга се беше намирала в залата на мевански замък.
Потреперих; от слънчевата светлина болката в главата ми се задълбочи. Намерих опипом вратата, затътрих се надолу по коридора и нагоре по стълбите, стискайки челюст, когато внезапният смях на Сибил разтърси слуха ми.
Имах чувството, че току-що бях ударила главата си в скала. Почти се изкушавах да опипам черепа си, за да проверя дали имаше пукнатина.
Влязох в стаята си и затворих вратата зад гърба си.
Би трябвало да уча. Би трябвало да се подготвям.
Всичко, което успях да направя, беше да оставя книгата настрана и да си легна. Със затворени очи и с цялата ми воля призовавах болката в ума ми да утихне. Стараех се да успокоя тревогата, която започваше да пулсира в сърцето ми.
Връщах се мислено към онова, което бях видяла, отново и отново, докато единственото, за което можех да мисля, беше защо и кой. Защо бях видяла това? И кой беше този мъж?