Защото така и не бях открила името му.
Шест
Падането
На другата сутрин пристигнах за урока на Картие с половин час закъснение. Може и да беше малко прекалено; никога не бях закъснявала, дори и когато бях възпитаничка в четирите други области. Не можех да проумея, че Картие ме фаворизираше, както твърдеше Сири. Беше невъобразимо да позволя това да застане между нас, между сестринството и приятелството ни. Исках да успокоя тревогите на Сири, исках да й докажа, че Картие не би се отнасял към мен по-различно, отколкото към нея. А най-добрият начин да го подразня беше да закъснея.
Влязох в библиотеката; погледът ми се спря върху него. Стоеше до масата и преговаряше материала със Сири; лененорусата му коса беше прихваната с панделка, бялата му риза — обляна в слънчева светлина. Сърцето ми препускаше — обзето от мъчителна възбуда, — когато се обърна да ме погледне.
— А кои са костите на черепа? — попита той Сири, докато се плъзвах в стола си.
За първи път, откакто имах общи уроци, тя беше безмълвна. Очите й бяха широко отворени, сини като лятно небе, в което да пропаднеш.
— Ф-фронтална кост, теменна кост, скулна кост…
Картие тръгна към мен — често крачеше насам-натам по време на уроците, това не беше нищо ново, — но долових промяна в походката му; затишие преди буря. Дойде и застана до лакътя ми, достатъчно близо да почувствам как въздухът между нас искри.
— Закъсня, Бриена.
— Да. — Осмелих се да вдигна поглед към него. Изражението му беше овладяно и сдържано; не можех да преценя дали беше ядосан, или изпитваше облекчение.
— Защо? — попита той.
— Простете, учителю. Нямам основателна причина.
Чаках — да ме накаже, да ми възложи някакво ужасно писмено задание, в което да опиша подробно какъв безразсъден навик беше закъсняването. Наказанието така и не дойде. Той се извърна и продължи бавната си обиколка около масата, из библиотеката.
— Сега ми изреди костите на ръката, Сири.
Сири завъртя очи към мен, когато той беше с гръб към нас. Знаех какво се опитваше да ми каже; Виждаш ли, Бриена? Всичко може да ти се размине.
Слушах я как започна да изброява костите на ръката — владееше блестящо човешката анатомия, — докато обмислях друг начин да поставя на изпитание търпението на Картие. Сири беше стигнала до раменната кост, когато се намесих и гласът ми я прекъсна грубо:
— Раменна кост, лъчева кост, лакътна кост, кост на китката…
— Не попитах теб, Бриена. — Гласът на Картие беше гладък като стъкло. Беше предупреждение; очите му срещнаха моите от отсрещния край на стаята.
Замълчах си; опитах се да накарам чувството за вина да се изпари. Исках това, не забравяйте. Исках да го ядосам, да го подразня.
— Сега, Сири — каза той, като затвори очи и щипна основата на носа си, сякаш беше изтощен, — ако обичаш, изреди костите на крака.
Пръстите й разсеяно обхождаха плота на масата, докато смутено се взираше в мен:
— Латерална изпъкналост, междинна изпъкналост, тиб…
— Тибиална грапава издатина — изпреварих я отново. — Тибия, фибула…
— Бриена — обади се той; гласът му бързо се преплете с моя.
— Свободна си.
Изправих се, направих реверанс и си тръгнах, без да погледна него, нито нея. Втурнах се нагоре по стълбите; сърцето ми тръпнеше като струна на арфа, която някой е дръпнал.
Седнах на леглото си и се взрях в „Книгата на часовете“, която все така лежеше на нощната ми масичка, недокосната след видението, опърпана и безобидна на вид. След вътрешен спор със себе си, реших да я взема и да прочета друг пасаж, като очаквах той да ме дръпне обратно към 1430 г. Но часовете минаваха, а аз си оставах все така седнала тихо, на сигурно място на леглото си, зачетена в мевански предания.
Когато чух слабия звън на големия часовник на пода във фоайето, внимателно затворих книгата и я увих във велена. Последният урок официално беше приключил, а аз се бях държала като глупачка.
Чух гласовете на сестрите си, докато излизаха от учебните стаи… ликуващи, оживени. Бяха приключили, готови за слънцестоенето. Въпреки това аз си помислих за всички неща, които тепърва трябваше да овладея преди неделя, и разсеяно, е неохота издърпах случайна книга от рафта си. По случайност се оказа томът, посветен на кралските родословия, които се предполагаше да съм запаметила.
Вратата се отвори рязко и Мерей се втурна вътре, понесла лютнята си. Беше удивена да ме види.