— Бри? Какво правиш?
— Уча — отвърнах с крива усмивка.
— Но учебните занятия приключиха — възрази тя, остави лютнята на леглото си и се приближи с големи крачки до моето.
— Отиваме на пикник, за да го отпразнуваме. Трябва да дойдеш.
За малко щях да го направя. Един миг ме делеше от това да затворя тома и да забравя списъка с неща, които трябваше да запаметя, но погледът ми се отклони към Книгата на часовете. Имах крещяща нужда да поговоря с Картие за преживяното. За това, което бях видяла.
— Ще ми се да можех — казах и си помислих, че Мерей се готвеше да ме дръпне и да ме повлече надолу по стълбите, когато Абри се провикна към нея от фоайето.
— Мерей!
— Бриена. Моля те, ела — прошепна Мерей.
— Трябва да говоря с учителя Картие.
— За какво?
— Мерей! — продължи да крещи Абри. — Побързай! Ще ни зарежат!
Вгледах се в нея; моята сестра и приятелка. Тя можеше да се окаже единственият човек на света, на когото можех да се доверя, единственият човек, който нямаше да си помисли, че си бях изгубила разсъдъка, ако й кажех какво се беше случило.
— Ще трябва да ти разкажа по-късно — промърморих. — Върви, преди Абри да е останала без глас.
Мерей се задържа още миг; тъмните й очи ме гледаха овладяно. Но знаеше, че беше безполезно да спори с мен. Тръгна си без нито дума повече, а аз се заслушах в звука от стъпките й по стълбите; входните врати се затвориха с разтърсващ трясък.
Изправих се и отидох до прозореца ни, от който се откриваше гледка към предния вътрешен двор. Загледах как моите сестри-възпитанички се събират в една от откритите карети и се смеят, докато антуражът им потегляше надолу по алеята, изчезвайки под клоните на дъбовете.
Едва тогава грабнах „Книгата на часовете“ и се втурнах с главоломна бързина нагоре по стълбите. Едва не се сблъсках с Картие във фоайето; беше преметнал наметалото си през ръка и държеше раницата си.
— Помислих, че си си тръгнала — каза Картие.
— Не, учителю.
Стояхме и се взирахме един в друг; къщата беше необикновено тиха, сякаш стените ни наблюдаваха. Имах чувството, че си поемах дъх, готова да се гмурна в дълбоки води.
— Бих искала да помоля за следобеден урок?
Той намести раницата си и изсумтя:
— Отпращам те от един, а сега искаш друг?
Усмивка стопли устните ми, когато вдигнах книгата му:
— Навярно можем да обсъдим това?
Погледът му се стрелна за миг към книгата, после обратно към мен и кротките ми, изпълнени с разкаяние очи.
— Добре. Ако се съгласиш да се държиш нормално.
Влязохме в библиотеката. Докато той оставяше нещата си, аз застанах до стола си и плъзнах Книгата на часовете върху масата.
— Исках да ме отпратите — признах.
Картие вдигна поглед и изви едната си вежда:
— До такъв извод стигнах и аз. Защо?
Издърпах стола си и седнах, преплитайки пръсти като покорна възпитаничка:
— Защото Сири смята, че ме фаворизирате.
Той седна в стола на Сири, настанявайки се точно срещу мен. Подпря лакти на масата и отпусна брадичка в дланта си; клепачите му бяха наполовина притворени, в израз на зле прикрито веселие.
— Какво я кара да мисли така?
— Не знам.
Той мълчеше, но погледът му докосваше всяка линия и извивка на лицето ми. Спомних си колко лесно можеше да вижда през мен. Лицето ми беше като стихотворение, което можеше да прочете. Затова се въздържах да не се усмихвам или мръщя, но въпреки това той настоя:
— Всъщност знаеш. Защо?
— Мисля, че е заради нещата, които обсъждаме. Вчера тя се почувства пренебрегната.
— Когато говорим за Мевана ли?
— Да. — Не смятах да му казвам за предполагаемата усмивка. — И мисля, че се притеснява заради покровителите, за… конкуренцията с мен. — Точно за това се тревожех най-много — че двете със Сири неминуемо щяхме да превърнем слънцестоенето в състезание, че щяхме да се стремим към един и същ покровител.
Погледът му стана по-остър. Всяка искрица веселие помръкна и той изправи гръб в стола си:
— Не би трябвало да има нужда двете с нея да се състезавате. Ти имаш твоите силни страни, тя си има своите.
— Кои неща бихте нарекли мои силни страни? — попитах предпазливо.
— Ами, бих твърдял, че приличаш на мен. Ти си по природа историк, изпитваш привличане към нещата от миналото.
Трудно ми беше да повярвам на думите му; как току-що беше отворил вратата към темата, за която горях от нетърпение да поговорим. Внимателно свалих обвивката на Книгата на часовете и я поставих между нас.