Усмихнах се, но празнотата не си отиде. Кацна на раменете ми и се настани в гърдите ми.
— Сега — каза Картие и потропа с кокалчетата си по масата. — Ние с теб лесно се разсейваме. Да поговорим за слънцестоенето и как най-добре мога да те подготвя.
Спомних си предложенията му относно тримата покровители, какво трябваше да съм подготвила.
— Още имам пропуски в познанията за кралските родове.
— Тогава нека започнем оттам. Избери някой благородник от възможно по-отдавнашен период и изреди членовете на рода чрез наследяващия син.
Този път в джоба ми не лежеше писмото от дядо, което да ме разсейва. Въпреки това изредих няколко от синовете, преди да усетя напиращата прозявка. Картие ме слушаше, приковал поглед в стената. Прости ми прозявката и я остави да отмине незабелязана. Докато не се повтори и реших да взема една книга с твърди корици от масата, след което застанах права върху стола си.
Той удивено вдигна поглед към мен:
— Какво правиш?
— Имам нужда да се ободря. Хайде, учителю. Присъединете се към мен — подканих го, докато балансирах книгата върху главата си. — Ще продължа изреждането, но първият, чиято книга падне от главата му, губи.
Направих го, защото бях отегчена и исках да почувствам тръпката от риска. Направих го, защото исках да го предизвикам, както той ме беше предизвиквал през тези три години. Направих го, защото нямахме нищо за губене.
Изобщо не мислех, че наистина ще се съгласи.
Когато той грабна Книгата на часовете и застана върху стола си, бях приятно изненадана. А когато задържа книгата на главата си, му се ухилих. Вече не изглеждаше толкова стар, толкова недостижим, с острия си, рязък език и влудяващо дълбоки познания. Не, беше далеч по-млад, отколкото някога бях подозирала.
И ето че стояхме, лице в лице, застанали върху столове, с книги на главите. Наставник и неговата възпитаничка. Възпитаничка и нейният наставник.
Картие ми се усмихна.
— И така, какво ще ми дадеш, когато изгубиш? — попита закачливо той.
— Кой казва, че ще изгубя? — възразих. — Трябваше да изберете книга с твърди корици, между другото.
— Не трябва ли да ми изреждаш родословия?
Останах неподвижна със съвършено балансираната книга и продължих с родословието оттам, докъдето бях спряла. Сбърках веднъж; той внимателно ме поправи. И докато продължавах да се изкачвам по „стълбата“ на благородниците, усмивката му намаля, но нито веднъж не се стопи.
Наближавах края на родословието, когато книгата на Картие най-сетне започна да се плъзга. Ръцете му политнаха, протегнати като криле на птица, нетърпеливи да възстановят равновесието. Но се беше раздвижил внезапно, и — като победител, с широко отворени очи — загледах как се спъна и се свлече от стола с мощен трясък, жертвайки достойнството си, за да улови Книгата на часовете.
— Учителю, добре ли сте? — попитах, напразно опитвайки се да овладея кикота си.
Той се изправи; косата му се бе измъкнала от панделката и се разливаше по раменете му като злато. Той ме погледна и се засмя; звук, който никога не бях чувала и който щях да копнея да чуя отново, щом заглъхна.
— Напомни ми никога да не играя с теб — каза той; пръстите му пробягаха през косата му, затягайки отново панделката. — И какво трябва да пожертвам заради загубата си?
Взех книгата си и се смъкнах от стола.
— Хмм… — Заобиколих масата, за да застана близо до него, като се опитвах да подредя хаоса, в какъвто се бяха превърнали мислите ми. Какво, всъщност, трябваше да поискам от него?
— Навярно мога да поискам Книгата на часовете — прошепнах, питайки се дали беше твърде ценна, за да помоля за нея.
Картие просто я сложи в ръцете ми и каза:
— Мъдър избор, Бриена.
Точно се канех да му благодаря, когато забелязах тънка струйка кръв върху ръкава му.
— Учителю! — Посегнах към ръката му, напълно забравяйки, че не биваше да се докосваме. Възпрях пръстите си точно навреме, преди да допра меката тъкан на ризата му. Ръката ми се дръпна рязко назад, докато изричах неловко: — Вие… вие кървите.
Картие хвърли поглед надолу към кръвта и подръпна ръкава си:
— О, това ли. Просто драскотина. — И се извърна от мен, за да скрие ръката си от погледа ми.
Не бях видяла да се наранява, когато падна от стола. А ръкавът му не беше разкъсан, което означаваше, че раната вече е била там и се беше отворила отново от падането му.
Загледах как си събираше нещата; сърцето ми се бореше с желанието да го попитам как се бе наранил и това да го помоля да остане. Преглътнах тези копнежи, оставих ги да се плъзнат надолу по гърлото ми като ситни камъчета.