— Хайде, нека ти помогна — предложи Мерей и внимателно отмести ръката на Абри от талията й.
И аз се страхувах да не падна по стълбите, колкото и Абри, затова вървях зад тях, без да бързам, опознавайки широката извивка на фустата си. Сестрите ми стигнаха до фоайето и влязоха в коридора; стъпките им заглъхнаха, докато вървяха през сенките към задните врати.
Щях да ги настигна, но подгъвът ми се заплете в последната желязна пречка на балюстрадата и ми трябваше цяла минута да го откача. Дотогава вече бях раздразнена от роклята и разтреперана от глад; в ъгълчетата на очите ми танцуваха няколко звезди и замъгляваха зрението ми.
Бавно влязох в коридора и се отправих надолу към задните врати, където чух гласа на Сири. Звучеше разстроена, думите й — приглушени, докато се приближавах и осъзнах, че стоеше пред кабинета на Вдовицата и говореше с някого…
— Не разбирам! Аз първа станах ваша възпитаничка.
— Какво не разбираш? — Картие. Гласът му бе нисък, като боботене на гръмотевица в сенките. Спрях вратите на кабинета, които бяха открехнати.
— Нима смятате цяла вечер да й държите ръката и да забравите за мен?
— Разбира се, че не, Сири.
— Не е честно, учителю.
— Има ли в живота нещо честно? Погледни ме, Сири.
— Усвоих всичко, което някога сте искали от мен — изсъска тя. — А вие се държите, сякаш… сякаш…
— Сякаш какво? — Той започваше да губи търпение. — Сякаш не си овладяла влечението си?
Тя замлъкна.
— Не искам да се караме — каза Картие с по-мек тон. — Ти се справи изключително, Сири. Ти си постигнала най-много от всичките ми възпитанички. По тази причина просто ще се отдръпна и ще гледам как получаваш посвещението си тази вечер.
— А Бриена?
— Какво за нея? — отвърна той. — Не би трябвало да се тревожиш за Бриена. Ако те видя да си съперничиш с нея, ще ти се прииска никога да не съм бил твой наставник.
Чух я как рязко си поема дъх. Или може би това бях самата аз. Пръстите ми се вкопчиха в резбата на ламперията. Почувствах как ноктите ми се огъват, когато се опитах да се хвана за нещо солидно, нещо успокояващо.
— Можете да бъдете мой наставник още една вечер — каза тя с мрачен тон. — Но ако покровителят, когото искам, се интересува от нея…
Гласът му се снижи толкова, че звучеше като ръмжене. Заставих краката си да тръгнат напред възможно най-безшумно, като се молех да не ме чуят, че минавам покрай вратите.
През проблясващата светлина на еркерните прозорци видях белите шатри за слънцестоенето, разпънати на моравата. Гледах как слугите обикалят наоколо и разнасят подноси с напитки, чух смеха, който се носеше в нощта. Зърнах зелената рокля на Сибил, докато тя се промъкваше с криволичене до един покровител; красотата й проблясваше между вертикалните колони на прозорците, докато се движеше. Бях стигнала почти до прага, поръсен с билки в чест на новия сезон.
Не минах през задните врати.
Свърнах надясно към безопасните сенки на библиотеката.
Внимателно, сякаш костите ми можеха да се счупят, седнах в стола, в който бях издържала всичките уроци на Картие. Замислих се за това, което току-що бях подслушала; искаше ми се да не бях спряла пред кабинета.
В Магналия никога не се бе предполагало да има две възпитанички в една и съща област. Идеята беше да има само по една от всяка и сега разбирах защо Вдовицата беше построила къщата си по този начин. Не се предполагаше да си съперничим, но как бихме могли да не го правим? От ариалите не се очакваше да показват предпочитания, но ако го правеха?
Дали трябваше да кажа нещо на Сири?
Дали трябваше да я оставя на мира?
Дали да избягвам Картие?
Дали да поискам обяснение от него?
Седях там, оставяйки тези четири въпроса да тормозят мислите ми, докато почувствах настойчивото наближаване на нощта. Не можех да продължа да седя там като страхливка.
Надигнах се в облак от коприна и излязох от библиотеката; минах през вратите на терасата, треперейки хвърлих поглед нагоре. Върху нощното небе ярко светеше златен лунен сърп, приветстващ звездите и сънищата. Едно от тези съзвездия скоро щеше да бъде мое.
Тръгнах решително; роклята ми поглъщаше последните останки от детството ми, докато шумолеше по тревата.
С години се бях подготвяла точно за тази нощ — помислих си и вдъхнах аромата на лято.
Как беше отлетяло времето?
Нямаше отговор, докато посрещах слънцестоенето.
Осем
Лятното слънцестоене
Шатрите бяха общо шест на брой — от центъра се раздипляше една голяма палатка, заобиколена от пет по-малки, които наподобяваха белите венчелистчета на роза. Всяка дървена греда беше обилно окичена с бръшлян, всеки коридор бе увенчан с арки от румени божури, кремави хортензии и гирлянди от лавандула. Сребърни фенери се поклащаха, окачени на шнурове, кръжащи като светулки; свещите им изпълваха нощта с ухание на орлови нокти и розмарин.