Рязко спрях на моравата, обзета от колебание. Тревата хрущеше под чехлите ми, когато чух бавното, прелъстително подръпване на струните на лютнята на Мерей. Нейната музика ме привлече към първата палатка, подкани ме да разтворя платнището и да вляза в пърхащата бяла батиста, сякаш се вмъквах в леглото на непознат.
По тревата бяха постлани килимчета, бяха подредени дивани и столове, за да улеснят разговорите. Бързо осъзнах, че това беше предназначено изцяло за Мерей, защото наоколо бяха разпръснати инструментите й — блестящият й клавесин, цигулката й, тръстиковата й флейта чакаха реда си да почувстват докосването й. Тя седеше на отрупана с възглавнички пейка и свиреше на лютнята си пред две жени и един мъж. Нейните трима покровители.
Задържах се при отвора на палатката, където тъмнината на нощта се процеждаше вътре, а сенките ме прикриваха. Там, далеч вдясно, беше наставницата на Мерей, Евелина. Преподавателката по музика наблюдаваше мълчаливо; по очите й блестяха сребристи сълзи, докато слушаше изпълнението на Мерей.
Песента беше наситена и бавна; от звука й ми се прииска да заменя тежката си рокля за по-лека, да танцувам в пасищата, да плувам в реката, да вкуся всяко парченце плод, да изпия всеки лъч лунна светлина. Накара ме да се почувствам стара и млада, мъдра и наивна, любопитна и удовлетворена.
Музиката й винаги ме беше преизпълвала. Бе имало безбройни вечери, когато свиреше за мен в стаята ни, когато бях изморена и обезсърчена, когато се чувствах, сякаш не бях на мястото си и никога нямаше да бъда.
Нейната музика бе като хляб и вино… питателна, насърчаваща.
Открих, че също бършех сълзи от очите си.
Движението ми сигурно беше привлякло погледа й. Мерей вдигна очи и ме видя; песента й не се разколеба дори за миг, по-скоро намери нов хор и тя се усмихна. Надявах се, че я вдъхновявам толкова, колкото и тя мен.
И така се промъкнах от нейната палатка към следващата, като следвах бръшляна и цветята, чувствайки се, сякаш влизах в медената пита на някакъв сън.
Тази палатка също беше застлана с килими и обзаведена със столове и дивани. Но имаше три статива, на всеки от които бе изложено великолепно маслено платно. Тръгнах покрай ръба на палатката, отново придържайки се към сенките, докато се възхищавах на шедьоврите на Ориана.
Тя беше облечена в тъмночервена рокля, с черна коса, отметната на врата и прибрана с мрежичка от ковано злато. От всяка страна до нея стоеше по един покровител, докато Ориана им разказваше за работата си. Говореха за маслени бои… Каква била рецептата й за ултрамарин, за умбра? Прокраднах се тихо в следващата палатка, усмихвайки се при мисълта, че предположението ми щеше да се окаже вярно; покровителите щяха да се бият за Ориана.
Третата палатка беше на Сибил. В центъра на килимчетата беше поставена маса, където тя седеше, облечена в смарагдовозелената си рокля от тафта и играеше карти с тримата си потенциални покровители. Смехът й беше като звънче, докато водеше жив, увлекателен разговор с гостите си.
Духовитостта бе областта на изкуството, която откровено ненавиждах. Споровете не ми се отдаваха, речите ме смущаваха и изобщо не ми се отдаваше да водя разговори. Усилията да изкарам тази година като възпитаничка ме бяха накарали да осъзная, че предпочитах тихи пространства и книги пред стая, пълна с хора.
— Какво правиш тук?
Обърнах се да погледна мистрес Терез, която се беше промъкнала до мен като привидение. Това бе другата причина, поради която се представих толкова зле в духовитостта. Терез никога не ме беше приела като своя ученичка.
— Би трябвало да си в собствената си палатка — изсъска тя и разтвори изящно дантелено ветрило. По лицето й се лееше пот и караше кално-русата й коса да прилепва към челото й, сякаш беше опръскана с мазнина.
Не си хабих думите да говоря с нея. Не си дадох труд дори да направя реверанс.
Продължих към следващата палатка, която беше на Абри. В средата на помещението имаше ниска, осмоъгълна сцена, фенери с ниско сведени фитили и обръч от дим, който пресъздаваше сърцевината на облак. Там беше моята Абри, с червена като пламък коса, застанала сред тримата си покровители и учителя Ксавие. Бях доволна, че я виждах да се смее и продължаваше да се държи непринудено, дори и в такава неудобна рокля.