Масите бяха застлани с бели ленени покривки, украсени в средата със свещи, венци от рози и лъскави листа. Блюдата, чиниите, приборите и високите чаши бяха от най-фино сребро, подредени в очакване да бъдат докоснати, проблясващи като съкровище на дракон. Над нас висяха фенери с основи, изработени от изящно оформен месинг, и светлината падаше върху нас като водопад от дребни звезди.
Николас не ми каза и една дума, не и докато останалата част от нашата маса се запълни и всички се представиха. Сири, естествено, бе предпочела да не седне на моята маса. Беше придърпала Моник със себе си, а Брайс Матийо беше решил да бъде общителен и да седне сред групичката възпитаници по драма. На моята маса седяха Сибил (което ми вдъхна увереност, защото тя можеше да поддържа разговора), двама от нейните покровители, мистрес Евелина, мистрес Терез (за мое стъписване), един покровител на изкуството, и един покровител на музиката. Странна, разнородна група — помислих си, докато наливаха виното и поднасяха първото ястие.
— Вашият наставник много ви цени, Бриена — каза Николас с толкова приглушен глас, че едва го чувах над бъбренето на Сибил.
— Учителят Картие е много добър наставник — отвърнах и осъзнах, че нямах представа къде е.
Погледът ми светкавично обходи другите две маси и го откри почти мигновено, сякаш между нас бе прокопан канал.
Беше седнал до Сири.
Искаше ми се да се обидя от факта, че бе предпочел да седне при нея, вместо при мен. После осъзнах, че решението му беше блестящо, защото Сири беше въодушевена от избора му; всъщност тя сияеше, докато седеше между Картие и Моник. А ако беше близо до мен, това щеше да увеличи задръжките ми; нямаше да се чувствам свободна да говоря с Николас Бабино, който вероятно беше последната ми надежда да си осигуря покровител.
— Разкажи ми повече за себе си, Бриена — каза Николас, като разбъркваше салатата си.
Така и направих, разчитайки на същата тема на разговор, както с Моник. Той слушаше, докато се хранеше; запитах се кой беше той, какво искаше и дали щях да съм подходяща за него.
И той ли беше лекар? Историк? Учител?
Докато пристигне основното ястие — фазан и патица, обилно полети с кайсиев сос — Николас най-сетне се беше разкрил.
— Аз съм директор на Дом на познанието — каза той и попи устата си със салфетка. — Развълнувах се, когато Вдовицата ми изпрати покана, защото понастоящем се нуждая от ариал, който да обучава възпитаниците ми.
Би трябвало да очаквам това. Въпреки всичко сърцето ми се сви при това разкритие.
Това беше източникът на покровителство, който ме изпълваше с най-голямо безпокойство. Занимавах се с науки само от три години и как можеше да се очаква толкова бързо да премина от другата страна и да ги преподавам на други? Струваше ми се, че имах нужда от повече време да обогатя умението си и да придобия увереност. Ако бях избрала Картие още от първата година, ако не бях толкова глупава да твърдя, че моята област е изкуството… тогава лесно можех да си се представя като наставник, изливаща опита и познанията си в умовете на другите.
— Разкажете ми повече за вашия Дом — казах, надявайки се колебанията ми да не бяха очевидни в гласа и изражението ми.
Николас започна да ми го описва с примери; Дом, който той бе основал на запад оттук, близо до град Адалийн. Това беше Дом, в който се преподаваха само науки, шестгодишна програма, която обучаваше както момичета, така и момчета.
Обмислях всичко това, питайки се дали постъпвам неразумно, като се смятам неподготвена за такава задача, когато чух Сибил да споменава името ми:
— О, Бриена се справя отлично с духовитостта, макар и да твърди обратното!
Стиснах по-здраво вилицата си, докато се взирах в нея през масата.
— Как така? — попита един от нейните покровители и ми се усмихна.
— Ами тя прекара цяла година, изучавайки духовитостта заедно с мен, и ми се иска да беше останала! — Сибил беше изпила твърде много чашки ликьор. Погледът й беше изцъклен, не можеше да забележи знаците, които очите ми се опитваха да изпратят към нея.
Николас се обърна към мен; челото му се сбърчи в намръщено изражение:
— Изучавали сте духовитост?
— Ах, да, мастър Николас — отвърнах, като се опитах да не повишавам тон, за да не можеше никой друг да чуе, защото на нашата маса се бе спуснало мразовито неловко мълчание. Дори мистрес Терез изглеждаше разтревожена за мен.