— Не беше впечатлен от моите три години.
Той въздъхна и грубо прокара пръсти през косата си; раздразнението му беше осезаемо. Токите на жакета му проблеснаха в мъждивата светлина, когато каза:
— Тогава не е достоен за теб.
Искаше ми се да му кажа, че беше мило от негова страна да каже това. Но гърлото ми се беше стегнало и вместо това от устата ми излязоха различни думи.
— Навярно изобщо не е било писано — прошепнах и тръгнах да се отдалеча от него.
Ръката му ме улови за лакътя, преди да успея да се отклоня, сякаш знаеше, че думите не бяха достатъчни да ме задържат там. Върховете на пръстите му бавно преминаха надолу по вътрешната страна на голата ми ръка до лакътя, изминавайки целия път до дланта ми, и уловиха извивката на пръстите ми. Той ме задържа пред себе си на тревата — овладян, решителен, красив. Това ми напомни за един друг път, отдавна, когато пръстите му бяха обгърнали моите, когато докосването му ме бе насърчило да се изправя и да заслужа мястото си в този Дом. Когато бях още само момиче, а той стоеше толкова високо над мен. Тогава изобщо не мислех, че беше възможно да го настигна.
Затворих очи, когато споменът ме завладя; между нас полъхна ветрец с дъх на жасмин и се опита да ни доближи един до друг.
— Бриена. — Палецът му докосна кокалчетата ми. Знаех, че искаше да отворя очи, да го погледна, да приема това, което се зараждаше между нас.
Нарушаваше правило, помислих си. Нарушаваше правило заради мен и оставих тази истина да огрее сърцето ми, докато си поемах дълбоко дъх.
Отворих очи; разтворих устни да му кажа, че би трябвало да ме пусне, когато чухме смях от другата страна на живите плетове.
Пръстите му мигновено пуснаха моите и застанахме още по-далеч един от друг.
— Бри! Бри, къде си?
Беше Мерей. Обърнах се в посоката на звука точно когато тя се появи от пътеката, придружена от Ориана.
— Хайде, време е за лягане — каза тя; видя Картие едва когато пристъпи по-близо. Спря рязко, когато го видя, сякаш се беше натъкнала на стена. — О, учителю Картие. — Двете с Ориана мигновено направиха реверанс.
— Лека нощ, Бриена — промърмори Картие и се поклони на мен и сестрите ми, докато се отдалечаваше с едри крачки.
Ориана проследи оттеглянето му с намръщено изражение, но Мерей не откъсваше очи от мен, когато понечих да се присъединя към тях.
— Какво беше това? — запита Ориана с прозявка, когато започнахме да си проправяме път към задната страна на къщата.
— Обсъждане по въпроса за покровителите — отговорих.
— Наред ли е всичко? — попита Мерей.
Хванах я под ръка и преплетох ръка с нейната; изтощението се прокрадна изведнъж по гърба ми.
— Да, разбира се.
Но очите й се впиха изпитателно в лицето ми, когато влязохме обратно в светлината на свещите.
Тя знаеше, че лъжех.
Девет
Песен за Севера
Понеделник настъпи с дъжд и безпокойство. Вдовицата беше в кабинета си и през по-голямата част от деня разговаряше със заинтересувани покровители. Възпитаничките нямаха нищо друго за вършене, освен да обхождат втория етаж. Бяха ни казали да останем на разположение, защото Вдовицата скоро щеше да ни повика да обсъдим получените предложения.
Седях със сестрите си в стаята на Ориана и Сири и слушах как разговорите им развълнувано прелитат напред-назад, като мълниите, които проблясваха гневно навън.
— И тримата покровители ли се заинтересуваха от теб?
— Кого смяташ да избереш, ако е така?
— Колко мислиш, че ще предложат?
Така въпросите се въртяха около мен и аз слушах как моите сестри-възпитанички споделят преживяванията си, надеждите и мечтите си. Слушах, но не говорех, защото докато часовете се точеха непоносимо бавно и следобедът напредваше, започнах да се подготвям за оживяването на най-големия си страх; създание, излято от сенките на ужаса и провалите ми.
Когато часовникът удари четири, Вдовицата повика първо Ориана. Веднага щом тя излезе от стаята за срещата си, аз се оттеглих в библиотеката. Седнала в креслото до прозореца, с Книгата на часовете в скута, гледах как дъждът се стича на вадички по стъклото. Страхувах се да прочета отново за Камъка на здрача, страхувах се, че можеше отново да се преобразя в безименния мевански благородник. И въпреки това исках да прочета за камъка и окованата магия. Исках да видя отново принцеса Нора, за да открия дали наистина е откраднала камъка от шията на майка си.
Треперех, докато четях, в очакване на преобразяването, впримчена между ужаса и желанието. Но думите си стояха върху старата, изпоцапана с петна страница. Чудих се дали някога отново щях да се върна в миналото, дали някога щях да го видя отново, дали някога щях да узная защо се беше случило на мен, и дали принцеса Нора наистина беше тази, която трябваше да предаде камъка.