Ах, майка ми. Понякога ми се струваше, че си спомнях мелодичността на гласа й, че можех да си спомня какво беше усещането да се сгушвам в прегръдките й, уханието й. Лавандула и детелина, слънчева светлина и рози. Тя беше умряла от потната болест, когато съм била тригодишна. Картие ми бе казал веднъж, че е рядкост някой да има толкова ранни спомени. Така че навярно всичко беше само в ума ми; онова, което исках да помня за нея?
Защо тогава ме болеше да мисля за някого, когото не познавах истински?
Натиках писмото обратно в джоба си, облегнах се назад и почувствах как назъбените листа на живия плет галят косата ми, сякаш растението се опитваше да ме утеши. Не би трябвало да се задълбочавам върху отломки от миналото, късчета, които нямаха значение. Нужно беше да мисля за онова, което предстоеше след осем дни, когато настъпеше слънцестоенето, когато би трябвало да овладея духовното си влечение и най-сетне да получа наметалото си.
Трябваше да чета книгите на Картие, да запечатвам думите в паметта си.
Преди да успея дори да протегна пръсти към страниците, чух тихи стъпки по тревата и на пътеката се появи Ориана.
— Бриена! — поздрави тя; черната й коса беше прихваната в чорлава плитка, спускаща се до кръста й. Кафявата й кожа и роклята й на възпитаничка бяха обсипани с петънца боя от безкрайните часове, които прекарваше в ателието по изобразително изкуство. И докато нейната рокля подсказваше за очарователни цветни творения, моята бе отегчително чиста и измачкана. И шестте възпитанички на Магналия носехме еднакви скучни сиви рокли, и единодушно ги ненавиждахме; високите им яки, дълги семпли ръкави и целомъдрена кройка. Нетърпеливо чакахме да ги изхвърлим окончателно.
— Какво си намислила? — попита моята сестра-възпитаничка, скъсявайки разстоянието между нас. — Учителят Картие докара ли те вече до безсилие?
— Не. Мисля, че този път е обратното. — Изправих се и взех книгите в едната си ръка, а другата обвих около тази на Ориана. Тръгнахме редом една до друга; Ориана — дребничка и деликатна в сравнение с моя висок ръст и дълги крака. Трябваше да забавя ход, за да мога да вървя редом с нея. — Как се справяш с последните ти картини?
Тя изсумтя и ми отправи иронична усмивка, докато отскубваше роза от един храст.
— Справям се някак, предполагам.
— Избра ли кои да изложиш в деня на слънцестоенето?
— Всъщност, да. — Започна да ми разказва кои картини е избрала да покаже на покровителите, а аз я гледах как нервно въртеше розата между пръстите си.
— Не се тревожи — казах и я накарах да спрем, за да се погледнем лице в лице. В далечината се разнесе тътен от гръмотевица, въздухът се пропи от мириса на дъжд. — Картините ти са прелестни. И вече го виждам.
— Виждаш какво? — Ориана внимателно втъкна розата зад ухото ми.
— Покровителите ще се бият за теб. Ще донесеш най-висока цена.
— Глупости! Не притежавам чара на Абри, красотата на Сибил, милия и сладък характер на Мерей, нито остър ум като теб и Сири.
— Но твоето изкуство създава прозорец към друга реалност — казах и й се усмихнах. — Това е истинска дарба; да помагаш на другите да видят света по различен начин.
— Откога стана поетеса, приятелко?
Засмях се, но трясък от гръмотевица погълна звука. Веднага щом викът на бурята утихна, Ориана каза:
— И така, трябва да ти призная нещо. — Задърпа ме обратно по пътеката, когато започнаха да падат първите капки дъжд, и аз я последвах, озадачена, защото Ориана беше единствената възпитаничка, която никога не нарушаваше правилата.
— И… — подтикнах я.
— Знаех, че си в градините и дойдох да те помоля нещо. Нали помниш как рисувах портрети на другите момичета? Искам да си спомням всяка от вас, когато следващата седмица пътищата ни се разделят? — Ориана хвърли поглед към мен; очите й с цвят на кехлибар проблясваха в очакване.
Опитах се да възпра стона си:
— Ори, не мога да седя неподвижно толкова дълго.
— Абри се справи. А знаеш, че тя е постоянно в движение. И кого изобщо заблуждаваш с това, че не можеш да седиш неподвижно толкова дълго? По цял ден четеш книга след книга със Сири и учителя Картие!
Усмихнах се насила. В продължение на цяла година тя ме бе молила да ме нарисува, а аз просто бях прекалено заета с учението си, не разполагах със свободно време за портрет. Сутрин имах часове при Картие със Сири, следобедът обикновено се състоеше от частен урок с учителя, защото все още срещах затруднения да овладея всичко, както би трябвало. И докато аз търпях скучни и изморителни лекции и гледах как слънчевата светлина се топи по пода, моите сестри-възпитанички се наслаждаваха на свободни следобеди; толкова дни бях слушала как смехът и веселието им изпълват цялата къща, докато аз напрягах безполезно паметта си под зоркия поглед на Картие.