— Шшт. Просто слушай — промърморих. — В даден момент от тази езда ще ти дам знак с ръка. Когато видиш да полагам длан върху яката си, имам нужда да се престориш, че конят ти се е подплашил. Препусни възможно най-бързо далече от гората. Трябва да отвлечеш вниманието на Шон за известно време.
Мерей все още ми се усмихваше, наклонила глава, сякаш току-що й бях казала нещо прекрасно. Но очите й се разшириха и се приковаха върху моите.
— Не мога да ти кажа подробностите — прошепнах. — Най-добре е да не знаеш.
Тя искаше да изрече името ми. Видях устните й, които оформяха името Бри. Но тя се засмя, спомняйки си наставленията ми. И добре, че го направи, защото отново почувствах настоятелния поглед на Райън, когато излизаше с коня си от вътрешния двор.
— Внимавай с тъмнокосия брат. Гледа те по начин, който ме разгневява — прошепна тя, почти без да движи устни, за да не можеше някой да разчете думите по тях, докато и последните мъже потегляха.
— Не го оставяй да те ядосва. — Хванах я под ръка; вътрешният двор ми се струваше обширен и самотен сега, когато бе празен. Тръгнахме обратно към портите и гледахме как групите мъже яздеха през тучните ливади към гората. — Обещавам ти, че когато това свърши, ще ти разкажа всичко.
Мерей хвърли поглед към мен, точно когато Шон излезе от конюшните, следван от трите коня.
— По-добре да го направиш — упрекна ме закачливо тя. — След като ти-знаеш-кой също е тук.
Не можах да се сдържа и се усмихнах при споменаването на Картие:
— А, да. Това беше изненада.
Въпросите изпълваха очите й, отчаяно копнеещи да се излеят като сълзи, но не посмях да кажа нищо повече за него. Всичко, което изрекох, беше:
— Продължавай да ми помагаш.
Тя кимна и поздравихме Шон с развълнувани усмивки. Той даде на Мерей дореста кобила, докато аз взех пъстър скопен кон. След това вече бяхме на седлата и следвахме Шон, който яздеше начело върху черния си жребец.
— Е, какво да ви покажа най-напред? — попита той и се обърна на седлото, за да погледне как яздехме една до друга.
Определено беше избрал за нас дребни яздитни животни. Тези коне бяха изключително кротки, потропващи с умерена бързина. Кобилата на Мерей изглеждаше полузаспала, а моят скопен кон беше твърдо решен да опасе всяка тревичка, покрай която минехме.
— Навярно можем да започнем с пивоварната? — предложих.
— Отличен избор — заяви Шон и щом се обърна отново на седлото, отправих многозначителен поглед към Мерей. Щеше да й се наложи да шибне кобилата, за да я накара да се „подплаши“.
Изминахме краткото разстояние надолу по хълма и оставихме конете си вързани пред пивоварната. Вълнението на Шон беше очевидно, харесваше му да ни развежда наоколо; разказа ни всяка частица от историята на изградената от камък и дървени греди постройка, която слушах само с половин ухо. Повече ме тревожеше мисълта да се погрижа Мерей да намери подходяща пръчка, с която да шибне кобилата. Когато я видях потайно да пъха тънка клонка в джоба на полата си, сърцето ми най-сетне се намести отново спокойно в гърдите.
Трябваше да тръгна сега, докато все още се намирах близо до участъка от гората, в който някога се бе стрелнал Тристан, докато мъжете още навлизаха дълбоко навътре в гората за лова, преди да започнеха да се връщат на малки групи към замъка.
Качихме се на конете си и Шон ни поведе в тръс по гористата ивица, като бъбреше за мелницата, в която щеше да ни отведе сега. Почти бяхме стигнали до участъка от гората, в който трябваше да вляза. Погледнах Мерей и положих дясната си ръка върху лявата страна на яката си. Тя кимна и извади вейката. Тупна силно кобилата по задницата и, в името на светците, животното хукна точно както се бях надявала.
В Магналия всички бяхме научени да яздим. Въпреки това Мерей едва не се изтърси от седлото, когато кобилата й се дръпна назад, изправяйки се на задни крака, а после се устреми в бесен галоп. Изкрещях след нея, което стресна Шон и го накара да се впусне припряно след нея през обширното пасище.
Моят скопен кон наблюдаваше нехайно сцената. Смушках го и го подкарах навътре в гората, на което той се възпротиви, докато не го сритах по-силно. Поехме в тръс сред дърветата; клоните се вкопчваха в нас като нокти, очите ми жадно поглъщаха гледката. По-бързо, по-бързо — подтиквах коня, и той премина в лек галоп.
Клоните удряха лицето ми, дърпаха косата ми, мокреха ме с мъзга. Но аз продължавах да се провирам с криволичене през тях, сърцето ми блъскаше силно, докато приближавахме. Оставях спомена, десетгодишния спомен на Тристан, да ме напътства, и почувствах присъствието на дъба. Корените му стенеха под земята, разпознаваха ме, притегляха ме, сякаш бях привързана на повод.