Скопеният кон прескочи поточето и стигнахме до сечището.
Годините бяха променили гората, разширявайки дъгата около дъба. Той се издигаше сам, дързък, с дълги клони, шумолящи в лекия ветрец. Това означаваше, че щях да съм напълно видима, докато копаех.
Слязох с изтръпнали крака и забързах към дървото. Знаех, че то беше правилното и въпреки това не можах да се сдържа и прокарах ръце по масивния, набразден ствол. И там, почти изтрити от годините и сезоните, бяха издълбаните инициали Т. А.
Смъкнах се на колене и претърсих джобовете си за лопатката. Започнах да копая с настойчив ритъм, чувствайки как мускулите горят между раменните ми лопатки. Пръстта беше мека; натроши се около полите ми като шоколадов кейк, изцапа пръстите ми, докато продължавах да търся камъка.
Ушите ми внезапно изпукаха и се разнесе трясък на гръмотевица, въпреки че утринта бе съвършено ясна. Почувствах как промяната настъпваше, как Тристан вземаше връх. Не можех да му позволя да ме завладее, започнах да копая по-бързо и прехапах устната си, докато прокърви; болката и металическият вкус, разлял се по езика ми, ме държаха закотвена в моето време и място.
Отново ми бе нужно цялата концентрация, на която бях способна, за да го отблъсна, да устоя на порива му. Беше като да плувам срещу силно течение; чувствах се разбита, изтощена, най-накрая укротих напора му, като се обърнах към него.
— Ще разваля това, което си сторил — прошепнах на моя праотец, който бе сложил началото на упадъка на Мевана.
Почти почувствах изненадата му, сякаш стоеше зад мен. А после избледня и се стопи, отстъпвайки на упорството ми.
Върхът на лопатата ми удари в нещо твърдо и се чу глухо тупване.
Дълбоко в дупката лежеше дървеният медальон.
Бях подготвена да бъде изгнил, по той беше цял и непокътнат; годините, през които бе стоял заровен, не му се бяха отразили, все едно сам се бе омагьосал да оцелее. Внимателно, почтително посегнах надолу и взех верижката, поставяйки медальона в дланта си. Пръстите ми трепереха, докато отварях капачето.
Камъкът беше точно какъвто си спомнях, въпреки че споменът не беше мой. Беше гладък и с луминесцентен блясък. Когато долови присъствието ми, през него се изля бяла светлина, като слънце, проблясващо през дъжд. Благоговението ме заля като пчелен мед, гъсто и сладко. Прииска ми се да седна и да гледам как магията танцуваше из камъка. И можеше безсрамно да падна в плен на тихата му красота. Но цветовете се стопиха и изчезнаха, оставяйки камъка отново перленобял, мрачен и скръбен.
Не бях Кавана. В кръвта ми нямаше и следа от магия, а камъкът бе „заспал“, след като го беше усетил. Той искаше Изолт — помислих си, и мисълта за нея ме върна обратно към опасността, с която флиртувах.
Докато затварях капачето на медальона, чух гласове и хрущенето от копитата на коне, яздещи в тръс през гората. Треперех, когато тикнах дървения медальон в предницата на роклята си, в клетката на корсета си. После запратих лопатката долу в дупката и ожесточено я запълних отново, отъпках здраво пръстта и я покрих с листа, жълъди и клонки. Точно както беше направил Тристан преди сто трийсет и шест години.
Чух счупването на вейка и шумоленето на крака в тревата зад гърба си.
Трескаво се опитах да формулирам отговор защо бях коленичила под дърво с изпоцапани пръсти. Чаках някоя ръка да падне на рамото ми и да ме завърти, да настоява да узнае какво правех. Вместо това усетих мокър нос, който се бутна под лакътя ми. Седнах; облекчението бе горещо и боцкащо под кожата ми, когато хрътката Неси ме побутна отново, сякаш искаше да си играем.
— Амадин!
Сега вече беше Шон, почти връхлитащ върху мен.
С малкото време, което ми оставаше, отпрах подгъва на роклята си, избърсах пръстта от ръцете си в полите й и мушнах едно клонче в косата си. Неси ме наблюдаваше със сериозен поглед, сякаш усещаше тревогата ми. После се запрепъвах до скопения кон, който бавно дъвчеше тънката трева наоколо. Медальонът неудобно се притискаше към корема ми, но беше здраво закрепен.
— Шон! — провикнах се към него, повеждайки коня обратно в гората с Неси по петите ми.
— Амадин?
Продължихме да се викаме, докато се срещнахме в гората. Лицето му пребледня при вида ми; слезе припряно от коня си.
— Какво стана? Добре ли си?
— Конят ми се подплаши след този на Мерей — казах, придавайки на гласа си тревожна нотка. — Хукна към гората.
— В името на боговете небесни, счупи ли си нещо? — Гледаше устната ми, за която бях забравила. По брадичката ми се бе стекла тънка струйка кръв.