Сърцето на Тристан полетя рязко надолу; огледа по-внимателно движещата се сянка. Беше лицето на Нора, с дългата й коса се спускаше като поток около раменете й. Устата й се движеше — тя говореше, — но той не я чуваше…
— Отговори ми — процеди Нора, но гласът й беше мъжки, подозрителен. Тогава лицето на принцесата се разцепи през средата, оставяйки Райън Аленах зад праха й.
Двайсет и пет
Предупреждението
— Какво правиш тук? — изръмжа Райън.
За момент можех единствено да го зяпам, докато ушите ми пукаха, по кожата ми преминаваше тръпка, а ужасът пускаше корени в сърцето ми. Тристан се беше изпарил напълно, оставяйки ме да поправя тази катастрофа.
— Аз… съжалявам — изрекох задъхано и придърпах шала по-плътно около раменете си. — Изследвах околността и…
— С кого изследваше?
Преглътнах, подозренията в мрачния му поглед ме пронизваха:
— Една от музикантките. Помислихме си, че ще има хубава гледка към замъка.
— Във Вадения нямате ли замъци?
Взирах се в Райън и се опитвах да не трепна, когато пристъпи по-близо до мен.
— Защо двамата с теб не почакаме твоята приятелка — промърмори той и наклони глава настрана, докато очите му ме обхождаха.
Исках да се обърна и да побягна. Едва не го направих; дясното ми стъпало започваше да се плъзга по каменния под, когато Райън пристъпи и нарочно препречи пътя към вратата.
— Това ще ни даде добра възможност да се опознаем — продължи той и скръсти ръце. — Защото откакто ти пристигна тук, баща ми изобщо не е на себе си.
— К-какво? — Пулсът ми препускаше диво, блъскайки като барабан в ушите ми.
— Чу ме, Амадин Журден.
Отстъпих назад, за да оставя известно разстояние между нас. Преградната стена се заби в гърба ми, мазилката одраска роклята ми.
— Защо дойде тук? — запита Райън.
Преди думите да се натрошат в гърлото ми, казах:
— Дойдох тук заради МакКуин.
Той сведе лице и ми се усмихна — бяхме почти еднакви на ръст и въпреки това се чувствах дребна в сянката му. Беше очевидно, че страхът ми го опияняваше като вино.
— Да изиграем една игра. — Измъкна къса сабя от ножницата на колана си.
— Не искам да играя — изхриптях и се опитах да се измъкна.
Ръката му се изпъна, той подпря длан на стената, за да ме задържи пред него.
— Няма да те нараня… освен ако не излъжеш. Всъщност, ще играем едновременно. Ако излъжа, имаш право да използваш камата. Но ако ти излъжеш…
Вгледах се в него. Спомних си какво ми бе казал Журден, точно преди да напусна Валения. И си наредих да бъда смела, защото Райън се зареждаше от страховете и безпомощността ми.
— Чудесно, но приятелката ми ще пристигне всеки момент…
— На всеки се полагат по три въпроса — изрече той, преди да довърша и показа края на острието. — Аз ще питам пръв. — Опря върха на късата си сабя в гърлото ми. Не смеех да помръдна, нито да дишам, докато острието кръжеше над шията ми, където туптеше пулсът. — Щом си адепт на науките, къде е красивото ти наметало?
Преглътнах, страхът се вклини в гърлото ми като разцепена кост.
— Наметалото ми изгоря в пожар в къщата преди месец. В момента наставницата ми подготвя негово копие.
Зачаках, молейки се да ми повярва. Явно му доставяше наслада да ме притеснява, но най-накрая свали сабята и ми я подаде. Не исках да опирам сабя в гърлото му, не исках да падам до неговото ниво на жестокост. И въпреки това си помислих какво можеше да е станало с майка ми. Хванах върха на острието и се прицелих в слабините му.
Райън хвърли поглед надолу към него и се ухили:
— Ти си злобно малко създание, нали?
— Защо се чувстваш застрашен от една жена? — Въпросът се изля като пламък от устата ми, гневът накъдри думите.
Погледът в очите му, приковани в моите, стана остър, самодоволната му усмивка се преобрази в зловещо изражение:
— Не се чувствам застрашен от една жена. Съмнявам се в жена, която би дошла да моли за известен предател и страхливец.
Не ми даде време да преценя отговора му, да разбера дали лъжеше. Светкавично грабна хладното оръжие от мен и го притисна към корсажа на роклята ми, точно под дясната ми гърда. Оставаше само един инч от Камъка на здрача, който започна да жужи под корсета ми, сякаш се пробуждаше от гняв.
— Тъмнокосата музикантка — изръмжа Райън. — Как й беше името? Мерей, струва ми се. Ти я познаваш. Познавала си я, преди да пристигнеш тук. Откъде?
По гърба ми започна да се стича пот, умът ми бушуваше като вихър, опитвайки се да скалъпи правдоподобна лъжа. Колебанието ми разпали презрението му. Започна да притиска острието по-дълбоко. Почувствах как външният пласт на роклята ми се раздираше, корсетът ми се огъна.