— Овладяването на влечението създава сестринство между възпитаничките — отговорих дрезгаво. — Това е нещо, което не очаквам да разбереш, но съществуват връзки между всички, които носят наметало на адепт, дори между непознати.
Той се поколеба; очите му бяха студени, докато проследяваха чертите на лицето ми. Помислих си, че е повярвал на отговора ми. Канех се да протегна ръка за късата сабя, когато той заби острието в мен.
Тялото ми се скова, вцепенено от внезапното припламваме на болка в страната ми. А после дойде ужасът, когато разбрах, че ме беше намушкал, в плътта ми бе забита къса сабя.
— Не, Амадин — прошепна злобно Райън. — Това е лъжа. — И измъкна острието от мен, толкова бързо, че залитнах, свличайки се на колене. — Ти губиш.
Пръстите ми се присвиха и се вкопчиха в каменния под, докато се опитвах да намеря опора, която да ми вдъхне кураж да се изправя срещу него. Треперех силно, когато коленичи пред мен и пръстите му леко отметнаха косата от лицето ми. От допира на кожата му до моята ми се прииска да повърна.
— Нека ти дам съвет, валенианско девойче — каза той и избърса кръвта ми от късата сабя, преди да я прибере обратно в ножницата й. — Ако си дошла тук заради някого като МакКуин, ако планираш да извършиш нещо глупаво… по-добре подготви всичките си лъжи. Защото крал Ланън има нюх на истинска хрътка, когато става дума за измама. А тази рана в ребрата ти е само намек за това, което ще ти стори той, ако го излъжеш. Така че можеш да ми благодариш за предупреждението.
Райън се изправи. Почувствах студен полъх, чух воя на вятъра, когато той понечи да слезе от преградната платформа. Още бях на ръце и колене, когато се обърна и каза:
— Ако баща ми разбере за този урок, ти обещавам, че приятелката ти, малката музикантка, ще плати за това. Лека нощ, Амадин.
Вратата се затвори.
Когато останах сама, започнах да поемам въздух на големи глътки в опит да потуша тревогата си, преди шокът да ме завладееше, преди да изгубех самообладание. Бавно се отпуснах и седнах на пети, здраво стиснала очи. Не исках да гледам, не исках да видя какво ми беше направил. Исках да се разтопя и да изчезна, исках да си отида у дома, но дори не знаех къде беше този дом.
Камъкът се затопляше, притиснат до корема ми, ставаше толкова горещ, че можеше да ме изгори през дървения медальон, сякаш бе ядосан заради мен и това, което ми беше сторено. Отворих очи и хвърлих поглед надолу към корсажа си.
Кръвта ми се стичаше на тънка струйка по бледосинята рокля и фустата, тъмна като мастило на лунната светлина. Беше ме намушкал точно под гърдата в гръдния кош. Вцепенено се опитах да огледам прободната рана — колко дълбоко бе проникнала камата? — но пластовете на роклята ми… не можех да преценя нищо, болката започваше постепенно да отслабва, когато шокът ме завладя.
Взех шала си и го завързах около ребрата си, за да скрия кръвта.
Забързано влязох обратно вътре и тръгнах надолу по коридора, взимах стъпалата по две наведнъж. Чувствах как кръвта течеше и ме напускаше. Усещах паниката да гложди ума ми, докато я удържах достатъчно дълго, за да мина покрай пазача и да се шмугна в стаята си.
Заключих вратата. Рязко смъкнах шала си.
Кръвта ми беше яркочервена в светлината на огъня.
Запрепъвах се към гоблена и пътьом грабнах един свещник. Вървях в тъмното. Вътрешният проход създаваше илюзията, че бродех из безкрайния търбух на някакъв звяр. Вървях от врата на врата, главата ми започваше да се замайва, сенките шепнеха и подръпваха роклята ми, докато търсех символа, обозначаващ стаята на Картие.
Едва стоях права; сърцето ми тътнеше като гръмотевица в ушите ми, краката ми се преплитаха. Както и предната нощ, неговата врата се появи пред мен точно преди да се откажа, точно преди да се стопя на пода.
Изображението на крилатата невестулка проблесна, когато отворих вътрешната врата и бутах гоблена.
Той седеше на писалището си и пишеше. Неочакваното ми влизане го стресна; той направи рязко движение, от което перодръжката му се стрелна през пергамента и остави дълга ивица. Застанах в средата на стаята му.
— Бриена?
Звукът на името ми, звукът на гласа му, ме довърши. Отместих ръка от раната си, кръвта ми покапа от пръстите ми върху килима.
— Картие — прошепнах точно преди да припадна.
Двайсет и шест
Рани и шевове
Той се придвижи с бързина, каквато никога не бях виждала и едва не преобърна писалището си. Хвана ме точно преди да се ударя в земята. Свещникът се изхлузи от хватката ми и падна с дрънчене на пода, а пламъците угаснаха един по един, но Картие ме притискаше до себе си с очи, приковани върху моите. Гледах как онази валенианска осанка и изящество се изпаряват от поведението му, докато оглеждаше кръвта ми, обхващаше с поглед раната ми. Ярост помрачи погледа му; ярост, каквато човек можеше да намери в битките, стоманата и безлунните нощи.