Провря внимателно пръсти в косата ми и попита:
— Кой направи това?
Видях меванецът у него да се пробужда, взе връх над него, когато ме видя да кървя в ръцете му. Беше готов да смаже онзи, който ме бе наранил. Бях виждала това преди у Журден и у Люк. Но после си спомних, че бях наполовина меванка. И оставих тази част от мен да отговори.
— Не е дълбоко — промърморих като хванах предницата на ризата му и поех в ръце решаването на този проблем. — Трябва да ме съблечете. Не искам да викам прислужницата.
Спогледахме се. Думите ми се разпростираха в ума му — предстоеше му да ми свали дрехите — и пръстите му в косата ми се разхлабиха.
— Кажи ми какво да правя — изрече най-накрая; погледът му се отклони към заплетената загадка, която един мъж наричаше „женска рокля“.
— Има връзки… на гърба ми — изрекох задъхано; дишането ми беше накъсано и повърхностно. — Разхлабете ги. Първо се сваля роклята…
Той ме обърна в ръцете си; пръстите му намериха стегнатите на възел връзки, развързвайки ги бързо. Почувствах как роклята започваше да се разхлабва, усетих как я изхлузваше от мен.
— Какво следва? — попита, обвил ръка около кръста ми, за да ме крепи.
— Долната дреха — промърморих.
Той я изхлузи; започнах да усещам тялото си леко. После развърза връзките на фустата ми; тя се свлече до глезените ми в широк обръч.
— Корсетът ми — прошепнах едва чуто.
Пръстите му започнаха да се борят с връзките, докато корсетът ми най-сетне ме освободи; можех да се отпусна и да дишам. Забравих напълно за Камъка на здрача, докато не чух как дървеният медальон издрънча сред пластовете плат в краката ми.
— Камъкът, Картие…
Ръката му се затегна около мен; проговори с устни в оплетените кичури на косата ми:
— Намерила си го?
Долових копнежа и страха в гласа му… сякаш мисълта, че камъкът беше толкова наблизо, беше колкото удивителна, толкова и ужасяваща. Облегнах се на него, черпейки от силата му и се усмихнах, когато осъзнах, че изпитваше две противоположни чувства едновременно.
А после действителността се провря между нас; той ме държеше, а аз бях само по долно бельо, магическият камък беше някъде в краката ни, скрит в дрехите ми. Не знаех кое беше по-удивително. Ако се съдеше от натиска на ръцете му върху кръста ми… Картие също не знаеше.
— Да. Крия го в корсета си.
Той мигновено коленичи и взе медальона като го постави на писалището си. Бях удивена от безразличието му към него, държеше го като обикновено бижу. Погледът му се върна към мен и раната ми, видях колко блед и тревожен беше.
Бях облечена само в безръкавната си долна риза, която ми стигаше до коленете, и дългите си вълнени чорапи, които се бяха смъкнали до прасците. А кръвта ми разцъфваше ярка и червена върху белия лен, който не можех да повдигна и огледам, освен ако не исках да се разголя напълно пред Картие.
Той сигурно беше прочел мислите ми. Отиде до гардероба си и ми донесе чифт свои бричове.
— Знам, че са твърде големи за теб — каза, като ги вдигна към мен. — Но ги нахлузи. Трябва да прегледам раната ти.
Не възразих. Той ме отведе до леглото си и ми обърна гръб, като остави панталона си в ръцете ми. Седнах на дюшека, откопчах камата от бедрото си и започнах да провирам крака през бричовете му, трепвах, когато болката отекваше като ехо в корема ми.
— Добре — казах. — Можете да гледате.
Той се озова до мен в миг; помогна ми да легна върху одеялата му и положи главата ми на възглавницата си. После, леко и внимателно, запретна долната ми риза, за да оголи корема ми, внимателно опипвайки с пръсти раната ми.
— Не е дълбока — каза и загледах как напрегнатото му лице се отпуска. — Но трябва да я зашия.
— Мисля, че корсетът ми е спасил живота — прошепнах, а после отпуснах глава назад и се засмях.
Той не смяташе това за забавно. Не и докато не го накарах да донесе корсета ми и той го вдигна. И двамата видяхме, че плътната материя, разкъсана и окървавена, беше поела по-голямата част от силата на острието, беше ме предпазила от по-дълбоко пронизване.