Той метна корсета ми обратно на пода и каза:
— Канех се да изразя съчувствие, задето обществото диктува да носите подобна клетка. Вече не.
Усмихнах се, той отиде до писалището и затършува из кожената си раница. С полузатворени очи гледах как извади кесия с билки, изсипа ги във висока чаша с вода.
— Изпий това. Ще облекчи болката — каза и ме повдигна, за да мога да пия.
След първата глътка се закашлях и започнах да плюя.
— Това има вкус на пръст, Картие.
— Изпий го.
Изгледах го кръвнишки. Той отвърна на погледа, увери се, че бях погълнала още три глътки. После дръпна чашата от мен и аз легнах отново, за да може да промие раната ми
— Кажи ми — попита той, коленичил до мен, като вдяваше иглата си. — Кой ти причини това, Бриена?
— Има ли значение кой го е сторил?
Гневът на Картие се разпали, погледът му беше като синята сърцевина на пламък. Онзи мевански лорд се беше завърнал; виждах го в стиснатата му челюст, в изопнатите му мускули, в жаждата за мъст, която се събираше около него като пълчища сенки. Представих си го застанал в залата на дома, който си беше възвърнал, със златен обръч на главата, бродещ през утринната светлина, а отвъд прозорците зелените му ливади цъфтяха, осенени от яркия цвят на короганското цвете…
— Има значение — каза той, прекъсвайки видението ми. — Кой те намушка? И защо го направи?
— Ако ви кажа, трябва да се закълнете да не търсите разплата — казах.
— Бриена…
— Ще влошите положението — изсъсках нетърпеливо.
Той попи кръвта от кожата ми и започна да ме шие. Тялото ми се вцепени при пробождането от иглата, при придърпването на плътта ми, докато той ме съшиваше отново.
— Кълна се, че няма да направя нищо — обеща. — Докато тази мисия не приключи.
Изсумтях. Изведнъж ми беше трудно да си го представя с меч в ръка, отмъщавайки на Райън. Докато не си спомних онзи ден в библиотеката, когато двамата с Картие стояхме върху столове с книги на главите. През ризата му се бе процеждала кръв.
Може би се дължеше на шока или на северния въздух, или на факта, че двамата се бяхме събрали отново. Но повдигнах ръка и прокарах върха на пръста си надолу по ръкава на горната част на ръката му, където някога бе текла кръвта. Той застина неподвижно, сякаш го бях омагьосала, спря насред шиенето и осъзнах, че това беше първият път, в който го докосвах. Беше съвсем леко; беше мимолетно, като звезда, прекосяваща нощта. Едва когато отново отпуснах ръка върху завивката, той довърши шевовете и сряза конеца.
— Кажете ми тайните си — прошепнах.
— Коя точно?
— Защо ви течеше кръв в онзи ден?
Той се надигна, занесе иглата и макарата с конеца до писалището си. После избърса кръвта от пръстите си и придърпа един стол до леглото. Седна, скръсти ръце и ме погледна. Запитах се какво ли минаваше през ума му, докато ме гледаше как лежах в леглото му с коса, разпиляна по възглавницата му, докато носех панталона му и шевовете му.
— Порязах си ръката — отговори той. — По време на тренировъчна схватка.
— Тренировъчна схватка ли? — повторих. — Разкажете ми повече.
Той се засмя:
— Е, някога отдавна сключих споразумение с баща си. Той щеше да ми позволи да се изуча и да стана адепт, при условие че се учех и да си служа с меч. Продължих да спазвам това обещание, дори след като той почина.
— Значи сигурно сте много опитен с меча.
— Много съм опитен — съгласи се той. — Въпреки това все още се случва да се порежа от време на време.
И двамата се умълчахме, заслушани в прашенето и пукането на огъня в огнището. Раната ми бе изтръпнала под грижливо направените от него шевове. Вече почти не чувствах болката и започвах да усещам главата си лека и въздушна, сякаш бях вдишала облак.
— И така… как така не знаехте, че аз съм Амадин? — попитах най-сетне; това беше най-важният въпрос, който продължаваше да прониква в мислите ми. — И защо пропуснахте първата среща за планирането?
— Пропуснах първата среща за планиране заради теб, Бриена — каза той. — Току-що бях установил изчезването ти. Заставих се да чакам цяло лято. Насилих се да стоя надалече, като си мислех, че не искаш да ме виждаш, след като писмата ми започнаха да остават без отговор. Най-накрая обаче събрах кураж да отида в Магналия като вярвах, че имам време, преди да се наложи да отида в Бомонт за срещата. Вдовицата ми съобщи, че си заминала, че си тръгнала с покровител и си в безопасност. Не искаше да ми каже нищо повече и прекарах следващата седмица, претърсвайки Теофил, като си мислех, че си там, тъй като е най-близкият град до Магналия. Това очевидно стана причина да закъснея.