Вгледах се в него, сърцето ми се сгърчи в гърдите:
— Картие…
— Знам. Но не можех да намеря покой, ако поне не се опитах да те намеря. Най-напред се разтревожих, че дядо ти е дошъл за теб и затова отидох при него. Той обаче нямаше представа къде се намираш и това само усили страховете ми. Имаше толкова много нощи, в които си мислех, че те е сполетяло най-лошото, а Вдовицата просто се опитва да ме предпази от подобен удар. През цялото време упорито твърдеше, че ще се свържеш с мен, когато си готова.
— И следователно накрая вие зарязахте издирването и дойдохте в Бомонт за втората среща — промърморих.
— Да. А Журден седна срещу мен на масата и каза, че е осиновил дъщеря, млада жена на име Амадин, която станала адепт и получила посвещение, обучена в Августин Хаус и която била наследила спомените, от които се нуждаехме, за да открием камъка. Бях толкова изтощен и обезпокоен, че приех всичко за истина, без да заподозра и за миг, че ми казваше измисленото ти име.
— Но все още не разбирам — възразих меко. — Защо Журден не ви каза коя съм и откъде идвам?
Картие въздъхна и се отпусна по-дълбоко в стола:
— Всичко, което мога да предположа, е че Журден не ми се е доверил напълно. И не го виня. Изплъзвах му се през изминалите седем години. Той нямаше представа, че съм приел името Картие Еваристе и преподавам в Магналия. А когато пропуснах първата среща за планиране… според мен се е разтревожил, че мога да се оттегля от мисията. Когато ми разкриха плановете, доброволно предложих да бъда човекът, който да проникне в Дамхан под предлог, че идва за лова. По идея трябваше да е Люк, но аз предложих себе си, за да покажа отдадеността си.
Замислих се върху това, което току-що ми бе казал; парченцата най-сетне се подредиха. Бавно се изправих до седнало положение като се облегнах на възглавниците и дръпнах долната си риза, за да покрие корема и раната ми.
— Сега — каза Картие, — каква е твоята версия на историята?
Разказах му всичко; всяко едно от преобразяванията си, решението на Вдовицата да се свърже с Журден, пристигането ми в Бомонт и отчаянието ми заради безуспешните опити да установя нова връзка. Обясних му за откритието ми кой беше Журден, за съвещанието за планиране, за треската ми, за това как бях прекосила канала, и откриването на камъка.
Той не каза нито дума, погледът му нито веднъж не се отклони от мен. Изглеждаше като издялан от мрамор до момента, в който внезапно се приведе напред; веждите му се събраха в намръщено изражение, пръстите леко докоснаха челюстта му.
— Опита се да ми кажеш — прошепна. — Опита се да ми кажеш за първото преобразяване. В последния ден от учебните занятия. Книгата на часовете.
Кимнах.
— Бриена… съжалявам. Задето не се вслушах в теб.
— Няма за какво да съжалявате — казах. — Не съм ви описала подробности.
Той остана мълчалив с поглед, вперен в пода.
— Освен това — прошепнах, привличайки погледа му обратно към моя, — вече няма значение. И двамата сме тук сега.
— А ти си открила Камъка на здрача.
Ъгълчето на устата ми се изви в усмивка:
— Не искате ли да го видите?
Едно весело пламъче се завърна в погледа му, когато се изправи да вземе камъка. После седна до мен на леглото и отвори медальона с палец. Камъкът заблестя с извиваща се златиста светлина, със сини вълнички и сребърни венчелистчета, които повехнаха до червено. Двамата го гледахме, хипнотизирани, докато Картие затвори медальона с изящно щракване и внимателно го нахлузи през главата ми. Медальонът се отпусна върху сърцето ми; камъкът пулсираше от задоволство през дървото, стопляйки гърдите ми.
— Журден би трябвало да пристигне в Лионес утре сутринта — каза Картие тихо; рамото му почти докосна моето, опряно на горната табла на леглото. Изведнъж настроението в стаята се промени, сякаш зимата беше прегризала стените и се бе промъкнала, покривайки ни с лед. — Имам предчувствие, че Аленах може да те задържи тук. Ако го направи, трябва да потеглиш с мен към Мистуд след три нощи.
— Да, знам — прошепнах и прокарах пръсти по медальона. — Картие… каква е историята зад Мистуд?
— Именно там се събрали тримата бунтовни лордове с войските си преди двайсет и пет години — обясни той. — Излезли от гората, за да потеглят през полето, да стигнат до задните порти на замъка. Но така и не се добрали до входа. На онова поле се състояло клането.
— Смятате ли за лекомислено това, че планираме да потеглим от същото място? — запитах. — Мислите ли, че може да е неблагоразумие да се срещнем там, преди да щурмуваме замъка? — Знаех, че се обаждаше суеверната валенианка в мен и въпреки това не можех да отмия тревогата, която изпитвах заради уговорката да нападаме от прокълната гора.