— Не. Защото Мистуд е нещо повече от мястото, където за пръв път се провалихме и проляхме кръв. Някога това била вълшебна гора, където се провеждали коронациите на кралиците от рода Кавана.
— Били са коронясвани в гората? — попитах заинтригувано.
— Да. По здрач точно когато светлината и тъмнината са равни. Имало фенери, висящи в клоните, вълшебни цветя, птици и създания. А цяла Мевана се събирала в гората, която изглеждала безкрайна, и гледала как кралицата била коронована първо с камък, после със сребро, и най-сетне с мантия. — Гласът му заглъхна. — Разбира се, това е било отдавна.
— Но навярно не чак толкова отдавна, колкото си мислим — напомних му.
Той се усмихна:
— Да се надяваме.
— Когато се срещнем в Мистуд след три нощи…
— Събираме се на древна земя, място на магия, кралици и саможертва — довърши той. — Другите, които искат да се присъединят към нашия бунт, ще знаят в сърцата си, че трябва да се срещнем там. Когато изрече името на МакКуин по време на аудиенцията при краля, ти започна да пробуждаш не само неговия Дом, а и моя, и малкото, което е останало от този Кавана. Ти пробуди хора отвъд нашите Домове. Не зная колко души ще се появят, за да се присъединят към нас в борбата, но Мистуд безспорно ще ги привлече, особено когато занесеш камъка там.
Исках да питам още — жадувах да ми разкаже за онези древни и магически времена. Но бях изтощена, както и той, всеки от нас чувстваше тежестта на предстоящите дни. Наместих се на леглото, докато бричовете се изхлузваха надолу по кръста ми.
— Нека ви върна панталоните, а после може да ме отведете до стаята ми — казах и Картие се изправи като застана с гръб към мен. Свалих бричовете, закопчах отново камата си и внимателно спуснах крака на пода; долната ми риза се спусна надолу до коленете ми. Билките, които ми беше дал, сигурно се бяха разнесли из кръвта ми, защото болката беше само тъпо пулсиране в ребрата ми.
Събрахме частите от роклята ми, после Картие взе един свещник и аз го поведох през лъкатушещите вътрешни коридори, показвах му пътя до стаята с еднорога. Едва след като отворих скритата врата към стаята си, той попита:
— А как откри тези врати и тайни пътеки?
Обърнах се да го погледна през светлината на свещите с един крак в стаята си, а другия — във вътрешния коридор, с диплите на роклята ми, смачкани и притиснати към гърдите.
— Около нас има много скрити врати, които се виждат ясно. Просто не отделяме нужното време да ги открием и отворим.
Той се усмихна на това, внезапно придоби изнурен и уморен вид, имаше нужда от сън.
— Сега знаеш къде да ме намериш, ако ти потрябвам — прошепнах. — Лека нощ, Тео.
— Лека нощ, Амадин.
Затворих вътрешната врата и пригладих гънките на гоблена. Преоблякох се по нощна риза, скрих окървавените си дрехи на дъното на сандъка си и пропълзях в леглото, все още с Камъка на здрача около шията ми. Гледах как огънят в огнището ми започваше да гасне, пламък по пламък, и мислех за Журден.
Утре.
Утре той щеше да се върне у дома.
Затворих очи и се помолих у Ланън все още да беше останала капчица милост.
Но всичките ми сънища бяха погълнати от един смразяващ образ, който не можех да разбия; Журден, коленичил при столчето за крака в подножието на трона, докато брадвата прерязваше врата му.
Двайсет и седем
Това, което не може да бъда
На другата сутрин Аленах отсъстваше.
Почувствах го, когато влязох в залата. Отсъствието на лорда бе като зейнала дупка в пода. А там бяха Райън и Шон, седнали на обичайните си места до масата на подиума; топяха овесената си каша с големи залъци хляб, твърде гладни, за да използват лъжици, докато големият стол на Аленах стоеше празен между тях.
Райън ме видя пръв; очите му веднага се насочиха към корсажа ми, може би се надяваше да кървя през плата.
— А, добро утро, Амадин. Вярвам, че прекара добре нощта?
Седнах в стола до Шон и се усмихнах вежливо на слугата, който ми донесе купичката с каша и малко нарязани сливи.
— Най-хубавото ми спане от много време насам, Райън — отвърнах. — Благодаря, че попита.
Шон не каза нищо, но беше вдървен като дъска, докато напрежението между мен и по-големия му брат се изопваше.
— Забелязала си, че баща ми го няма — продължи Райън като хвърли поглед надолу по масата към мен.
— Да, виждам.
— Отиде в Лионес, за да изправи МакКуин пред краля.