Точно вдигах лъжица овесена каша към устата си. Стомахът ми се присви толкова силно, та си помислих, че ще повърна. Но някак преглътнах овесената каша, почувствах как стана на топка и се спусна надолу по гърлото ми до разбунтувания ми стомах.
Райън ми се усмихваше, гледаше ме как се мъчех да ям.
— Знаеш ли какво кралят обича да причинява на предателите, Амадин? Първо им отрязва китките. След това — стъпалата. После им изтръгва езиците и очите. Накрая им отсича главите.
— Достатъчно, Райън — изсъска Шон.
— Амадин трябва да се подготви — възрази Райън. — Никак не ми е приятно да мисли, че тази история има щастлив завършек.
Погледнах към залата; очите ми се насочиха право към Картие. Той седеше на обичайното си място с купичка овесена каша пред себе си, валенианците бъбреха около него като чуруликащи птици. Но той беше сериозен и неподвижен, очите му бяха приковани в мен. А после се плъзнаха към Райън и разбра. Загледах как меванската потайност и валенианската елегантност се сливат, проследих как погледът на Картие беляза Райън като мъртвец.
— Чу ли ме, Амадин? Или някой от валенианците е привлякъл интереса ти?
Оставих лъжицата си и погледнах отново Райън:
— Какво каза?
— Казах, че навярно мога да довърша обиколката, която толкова искаше вчера — каза Райън и натика в устата си последните хапки хляб и каша.
— Не, благодаря.
— Жалко — рече той, ръсейки трохи като се надигна от масата. — С удоволствие щях да те разведа наоколо.
Двамата с Шон гледахме как Райън излезе с хищническа походка от залата. Едва тогава издишах и си позволих да се отпусна в стола.
— Наистина се надявам баща ти да бъде помилван — промърмори Шон, а после припряно се изправи на крака и излезе, сякаш бе смутен от собственото си признание.
Насилих се да преглътна още няколко хапки овесена каша, след което бутнах купичката си настрана. Очите ми се спряха върху Мерей, която седеше на една маса заедно с останалите от трупата си; пурпурните им наметала приличаха на скъпоценни камъни в нежната светлина. Смееха се, наслаждавайки се на утрото; нищо не помрачаваше настроението им. Прииска ми се да отида при нея, най-скъпата ми приятелка, и да й разкажа всичко.
Тя почувства погледа ми и се обърна.
Щеше да се срещне с мен, ако й дадях знак. Щеше да дойде веднага без колебание, питайки се защо не се бяхме срещнала предишната нощ.
Но бях обещала, че нямаше да излагам на риск безопасността й, не и след като вече я бях изложила на опасност с безумния си план да взема камъка. А в този момент бях толкова затормозена, че несъмнено щях да й кажа всичко, което не биваше.
Изправих се и излязох от залата, оставяйки Картие сред валенианците, а Мерей — сред нейната трупа музиканти. Върнах се в стаята си толкова завладяна от страх и безпокойство, че легнах по лице на леглото си. Точно в този миг изправяха Журден пред Ланън в тронната зала. Аз бях съчинила този план. Аз бях настояла да използваме Журден като средство за отвличане на вниманието. Но ако бях сгрешила? Ако Ланън подложеше на изтезания приемния ми баща? Ако го насечеше на парчета и го набучеше на стената? Ами Люк? Щеше ли Ланън да накаже и него?
Вината щеше да бъде моя. Аз трудно можех да я понеса.
Сърцето ми биеше приглушено и тежко, докато часовете продължаваха да изгарят, докато сутринта отстъпи място на следобеда, докато следобедът се стопи във вечер. Почти не помръдвах, отмалявайки от ужас и жажда, а после на вратата ми се почука.
Станах и тръгнах към нея; ръката ми трепереше, докато я отварях.
Беше Аленах; чакаше на прага ми.
Наредих си да остана непоколебима, да чуя, каквото имаше да ми каже; казах си, че независимо какво се беше случило, мисията трябваше да продължи. Щяхме да щурмуваме замъка със или без Журден.
— Може ли да вляза? — попита лордът.
Отстъпих настрана, за да влезе, затваряйки вратата зад гърба си. Той закрачи към огнището ми и спря, за да се обърне отново, видя как бавно скъсявах дистанцията между нас.
— Изглеждаш зле — заяви, обхождайки с поглед лицето и тялото ми.
— На мен ли го казвате. — Дори не се опитах да звуча вежливо или хладнокръвно.
— Седни, Амадин.
Не, не, не. Сърцето ми крещеше, но седнах, подготвяйки се за най-лошото.
— Няма да те лъжа — поде той и сведе поглед към мен. — Баща ти за малко не изгуби главата си.
Ръцете ми стискаха здраво ръкохватките на креслото, кокалчетата ми бяха побелели.
— Значи е жив?
Аленах кимна:
— Кралят искаше да го обезглави. Вдигна брадвата да го направи сам. В тронната зала.