Журден затвори и залости входната врата, тримата застанахме в кръг, преплели ръце един около друг, допряхме челата си, и се усмихвахме, докато безмълвно празнувахме тази победа.
— Имам да кажа нещо на двама ви — казах, при което Люк бързо притисна пръст към устните си, давайки ми знак, че трябва да мълча.
— Бас ловя, че Дамхан ти е харесал — каза високо брат ми като отиде до една маса, поставена далече от прозорците. Върху нея имаше лист хартия, перодръжка и мастило. Той ми даде знак да пиша, а после посочи към ухото си и след това — към стените.
Значи пазачите подслушваха. Кимнах и заразказвах колко беше великолепен замъкът, докато пишех.
Камъкът е у мен.
Журден и Люк прочетоха написаното едновременно; очите им се приковаха върху моите с радост, която накара камъка да зажужи отново.
Къде? — побърза да напише Люк.
Потупах корсета си, Журден кимна и ми се стори, че видях сребристото проблясване на сълзи около очите му. Преди да се уверя, той се извърна, за да ми налее чаша вода.
Дръж го там — добави Люк към неговото изречение. При теб е на сигурно място.
Приех чашата вода, която Журден ми подаде, и кимнах. Люк взе листа и го пъхна в огъня да изгори, а ние седнахме пред огнището и заговорихме за по-безопасни, маловажни неща, които щяха да отегчат пазачите, подслушващи отвъд стените.
На следващия ден бързо научих, че да бъдем под строга домашна охрана беше задушаващо. Всичко, което казвахме, можеше да бъде подслушано. Ако исках да изляза навън, очите на пазачите ме следваха. Най-голямото предизвикателство щеше да бъде ние тримата да надвием тях дванайсетимата, когато станеше време да потеглим към Мистуд след две нощи.
Така че онзи следобед Люк написа план, който ми даде да прочета. Той и Журден бяха пристигнали в Мевана без оръжия, но аз още носех късата сабя, пристегната на бедрото ми. Това беше единственото ни оръжие и след като прочетох плана за бягство, го поставих в ръцете на Журден.
— Наложи ли ти се да го използваш? — прошепна той като го прибра в жакета си.
— Не, татко — казах. Тепърва предстоеше да му разкажа за инцидента с намушкването. Понечих да взема листа, за да напиша всичко и да го прочете…
На вратата се почука. Люк скочи да отвори и се върна в залата с кошница с храна.
— Лорд Аленах е твърде щедър домакин — каза брат ми, като тършуваше из самуните овесен хляб, все още топли от пещта, няколко резена сирене и масло, буркан осолена риба и купчина ябълки.
— Какво е това? — запита Журден като забеляза късче пергамент, пъхнато сред хлябовете.
Люк го измъкна от ленения плат, докато впиваше зъби в една от ябълките.
— Адресирано е до теб, татко. — Подаде го на Журден и видях червения восък, който слепваше пергамента; върху него имаше скачащ елен.
Разсеяна от историята за намушкването, която описах, отидох при Люк, който оглеждаше кошницата с храна. Но точно когато разопаковах хляба, чух Журден рязко да си поема дъх. Почувствах как стаята притъмня. Двамата с Люк мигновено се обърнахме да го погледнем и видяхме как смачка пергамента в подобните си на хищни нокти ръце.
— Татко? Татко, какво има? — тихо запита Люк.
Но Журден не гледаше Люк. Не мисля, че изобщо чу сина си, докато насочваше поглед към мен. Сърцето ми се устреми към пода, разбивайки се по причина, която дори не ми беше известна.
Приемният ми баща се взираше в мен с такава ярост, че отстъпих назад и се блъснах в Люк.
— Кога смяташе да ми кажеш, Амадин? — запита Журден с онзи студен, остър тон, който бях чувала само веднъж преди, когато беше убил крадците.
— Не знам за какво говориш! — изхриптях и се притиснах по-силно към Люк.
Журден хвана масата и я преобърна като разсипа свещите, кошницата с храна, хартията и мастилото. Залитнах назад, докато Люк нададе вик на изненада.
— Татко, съвземи се! — изсъска той. — Спомни си къде се намираме!
Журден бавно се свлече на колене, все още стиснал пергамента в пръстите си, с лице, бледо като луната, докато се взираше в нищото.
Люк се втурна напред да грабне листа. Брат ми застина неподвижно, а после срещна погледа ми и безмълвно ми подаде писмото.
Не знаех какво да очаквам, какво можеше да разяри Журден толкова бързо. Но докато очите ми се движеха през арките и долините на думите, светът около мен се пропука надве.
Давин МакКуин,