Сметнах за най-добре да ти кажа, че ти дарих живота само с една цел и тя няма нищо общо с това колко убедително отправи молбата си вчера сутринта. Имаш нещо, което ми принадлежи, нещо, което е скъпоценно, нещо, което искам да се върне под грижите ми.
Младата жена, която наричаш Амадин — която дръзваш да наричаш своя дъщеря — принадлежи на мен. Тя е моя законна дъщеря и моля да я освободиш от всякакви връзки, с които си я обвързал, и да й позволиш да се върне при мен в Дамхан. Каретата ще я чака отвън пред вратата.
Лорд Брендан Аленах
— Това е лъжа — изръмжах и смачках листа в ръцете си, точно както беше направил Журден. — Татко, той лъже. — Препънах се, докато прекрачвах ябълките и хляба, за да коленича пред Журден. Той изглеждаше съкрушен, очите му бяха изцъклени и безжизнени. Взех лицето му в ръцете си и го заставих да ме погледне. — Този мъж, лорд Аленах, не е мой баща.
— Защо скри това от мен? — попита Журден, пренебрегвайки пламенните ми изявления.
— Не съм крила нищо от теб! — извиках. Гневът разцъфна в сърцето ми и го задръсти с бодли. — Никога не съм виждала родния си баща. Не знам името му. Незаконородена съм, нежелана съм. Този лорд играе някаква игра с теб. Не му принадлежа!
Журден най-сетне фокусира поглед върху лицето ми:
— Сигурна ли си, Амадин?
Поколебах се и мълчанието ме прониза, защото ме накара да видя, че въобще не бях сигурна.
Спомените ми се върнаха към нощта, когато бях помолила Вдовицата да скрие от Журден пълното име на баща ми… Тя не бе искала да го стори, но въпреки това го направи, защото настоявах за това. И следователно Журден вярваше — както и аз — че баща ми беше просто обикновен слуга на служба при лорда. Никога не бяхме обмисляли представата, че можеше да бъде лордът.
— Каза ли му, че произхождаш от неговия Дом? — попита Журден с глух глас.
— Не, не, не му казах нищо — изпелтечих и именно тогава осъзнах. Откъде, за бога, на Аленах би му хрумнало да предяви претенции над мен?
Не може да бъде…
Журден кимна, разчел мъчителната посока на мислите ми.
— Той е твой баща. Как иначе ще знае?
— Не, не — прошепнах със свито гърло. — Не може да е той.
Но още докато го отричах, нишките на живота ми започнаха да се съединяват. Защо дядо би настоявал толкова упорито да ме скрие? Да скрие от мен името на баща ми? Защото баща ми беше могъщ, опасен лорд на Мевана.
Но въпреки всичко… откъде Аленах знаеше коя бях?
Взирах се в Журден. Журден се взираше в мен.
— Искаш ли да узнаеш защо мразя Брендан Аленах? — прошепна той. — Защото Брендан Аленах беше лордът, който ни предаде преди двайсет и пет години. Брендан Аленах беше онзи, който заби меча си в съпругата ми. Открадна я от мен. А сега ще ми открадне и теб.
Журден се изправи. Аз останах на пода, седнала на пети. Слушах как се оттегля в спалнята си и затръшва вратата.
Все още държах писмото. Накъсах го на парченца и го оставих да падне около мен като сняг. А после станах.
Погледът ми се отклони към Люк. Той се взираше в безпорядъка на пода, но вдигна очи към моите, когато се приближих до него.
— Ще докажа, че това е лъжа — казах с блъскащо в гърдите ми сърце. — Ще потегля с д'Арамис към Мистуд.
— Амадин — прошепна Люк и обгърна лицето ми с длани. Искаше да ми каже още, но думите се превърнаха на прах между нас. Нежно ме целуна по челото за сбогом.
Почти не усещах земята под себе си, докато излизах от онази къща, пристъпих навън в следобедния дъжд. Там беше каретата, която Аленах бе обещал, чакаща да ме откара обратно в Дамхан. Тръгнах към нея; косата и роклята ми вече бяха наквасени от дъжда, когато седнах на застланата с възглавнички пейка.
Докато дъждът блъскаше по покрива, а каретата се друсаше по пътя, започнах да обмислям какво щях да му кажа.
Лорд Аленах вярваше, че бях негова незаконна дъщеря.
Не вярвах на подобно нещо; въпреки това витаещото съмнение беше по-лошо от острието, с което ме беше пронизал Райън. Най-вероятно лордът нарочно предизвикваше стария си враг и използваше мен за тази цел. Така че щях да вляза в залата му тази вечер и да го оставя да вярва, че бях доволна от претенциите му към мен. А когато поисках доказателство, каквото той щеше да бъде безсилен да ми даде, щях да отхвърля твърдението му.
Отне ми десет мили, но когато пристигнах във вътрешния двор на Дамхан, бях готова да се изправя лице в лице с него.
Пристъпих навън в дъжда; над главата ми проблясваха мълнии и разцепваха нощното небе на две. Както бях и аз — помислих си, докато влизах в коридора на замъка. Аз бях Бриена, две в едно.