Сърцето ми блъскаше дълбоко в гърдите. Всичко, което бе споделил, можеше да бъде истина — дядо ми също го беше споменал. Въпреки това мълчах и слушах.
— Майка ти ми писа в деня, когато ти се роди — продължи Аленах. — Дъщерята, която дълго бях чакал, която винаги бях искал. Три години след това писмата на майка ти секнаха. Дядо ти ми съобщи, че е починала и че ти не си моя, че нямам права над теб. Изчаках търпеливо, докато ти навърши десет. И ти написах писмо. Предположих, че дядо ти ще го скрие от теб, но въпреки това ти изпратих покана да ме посетиш.
Когато съм била на десет… когато съм била на десет… когато дядо беше избягал в Магналия с мен, за да ме скрие. Едва си поемах въздух…
— Когато така и не получих вест от теб, реших да удостоя дядо ти с едно малко посещение — каза Аленах. — Ти не беше там. А той отказваше да ми каже къде те е скрил. Но аз съм търпелив човек. Щях да изчакам, докато навършиш пълнолетие, докато станеш на осемнайсет, когато можеш да взимаш собствени решения. Така че представи си изненадата ми, когато влезе в тронната зала. Помислих, че най-сетне си дошла да се срещнеш с мен. Готвех се да изляза напред и да предявя правата си над теб, докато от езика ти не се откъсна едно определено име. — Ръката му стисна по-здраво бокала. Ах, ревността започна да изопва лицето му като маска. — Каза, че МакКуин ти е баща. Помислих си, че съм сбъркал — сигурно очите ми ме заблуждаваха. Но после ти каза, че си адепт и всичко се навърза; дядо ти те беше скрил, оставяйки те да овладееш влечението си, а МакКуин те беше осиновил. И колкото по-дълго стоеше там, толкова по-сигурен ставах. Ти беше моя, а МакКуин те използваше. Затова предложих да те подслоня, за да науча повече за теб, за да те предпазя от краля. А после онова плашливо куче потвърди подозренията ми.
— Куче ли?
— Неси — каза Аленах. — Винаги е мразила непознати. Но беше привлечена от теб и това ме накара да си спомня… когато майка ти беше тук преди толкова години, една от моите хрътки отказваше да се отдели от нея. Майката на Неси.
Преглътнах; казах си, че едно куче няма как да е знаело…
— Защо ме оставихте да се върна при МакКуин в такъв случай? — попитах; думите бяха твърде горещи, за да ги задържа повече в гърдите си. — Оставихте ме да се събера отново с него, само за да ме откъснете.
Аленах се опита да сдържи усмивката си, но ъгълчетата на устата му разкриха извратеното удоволствие, което изпитваше при тази мисъл:
— Да. Навярно беше жестоко от моя страна, но той се опитваше да ме нарани. Опитваше се — все още се опитва — да те настрои против мен.
Колко много грешеше Аленах. Журден дори не беше знаел чия дъщеря бях в действителност.
А после се втренчих в ръката му — дясната му ръка, с която държеше бокала си — и си спомних. Тази ръка беше посякла съпругата на Журден. Тази ръка ги беше предала, беше причинила смъртта на съпругите и дъщерите им.
Изправих се; гневът и тревогата ми се сляха, разливайки ужас в кръвта ми.
— Грешите, милорд. Не съм ваша дъщеря.
Бях на половината път до вратата; въздухът излизаше от мен, сякаш железни пръсти се бяха обвили около гърдите ми и го изстискваха. Камъкът на здрача го почувства и разпрати успокояваща топлина по корема ми, нагоре към сърцето ми; Бъди смела, прошепна, и въпреки това бягах от Аленах.
Ръката ми посягаше към дръжката на вратата, когато гласът му прониза разстоянието между нас:
— Не съм свършил, Бриена.
Звукът на името ми ме накара да спра рязко, запечата краката ми към пода.
Слушах го, когато се изправи, стъпките му влязоха в една от съседните стаи. Когато се върна, чух шумоленето на листове хартия.
— Писмата на майка ти — беше всичко, което каза.
Това ме накара да се обърна. Прекосих пода и отидох обратно при него, където беше оставил дебела връзка писма в стола ми. Това ме накара да посегна към тях, към тази мъничка останка от майката, за която винаги бях копняла.
Започнах да ги чета с напълно разкъсано сърце. Това беше тя. Беше Розали Паке. Майка ми. Значи го беше обичала, макар да нямаше представа какво беше направил.
В едно от писмата имаше малък кичур коса. Моята коса. В меко златистокафяво.
Нарекох дъщеря ни Бриена в чест на теб, Брендан.
Свлякох се на пода, силата ме напусна. Самото ми име беше вдъхновено от неговото — на този коварен, кръвожаден мъж. Вдигнах поглед към него; стоеше наблизо и ме гледаше как асимилирах истината.
— Какво искате от мен? — прошепнах.