— Не. Знаех, че баща ти е меванец. Никога не ми казаха името му.
Оставих пръстите си да се измъкнат от косата му. Облегнах глава назад в стола и погледнах нагоре към тавана.
— Канонът е у него. И той иска да ме направи кралица.
Пръстите на Картие се стегнаха върху коленете ми. Насочих поглед обратно към него; очите му не разкриваха нищо, дори докато изричах предателски думи. В изражението му нямаше ужас, нито алчност, само предан нюанс на синьото.
— Картие… как да постъпя?
Той стана и придърпа един стол близо до моя, за да седне точно срещу мен, така че нямаше накъде другаде да гледам, освен към него. Загледах как огънят разливаше светлина по едната страна на лицето му и сенки по другата.
— Преди четири месеца — каза той — си мислех, че знам кой е най-добрият път за теб. Бях те обикнал толкова дълбоко, исках да се уверя, че ще избереш онзи клон на науките, който ще те задържи близо до мен. Исках да отидеш с Бабино, да преподаваш, както бях направил аз. Краят на лятото дойде и установих, че си изчезнала безследно… тогава осъзнах, че не мога да те задържа, не мога да решавам вместо теб. Едва когато те оставих да си отидеш, те открих отново по най-удивителния начин.
Той замълча, но очите му не се откъсваха от моите.
— Не мога да ти казвам как да постъпиш, кое е най-добро — заяви той. — Сърцето ти трябва да избере това, Бриена. Но ще кажа следното; независимо кой път избереш, ще те последвам дори в тъмнината.
Той се изправи, прокарвайки леко пръсти през косата ми, надолу по острото очертание на челюстта ми до върха на брадичката ми. Израз на обещание, израз на посвещение.
Ще те последвам.
— Знаеш къде да ме намериш, ако имаш нужда от мен — прошепна той и си тръгна, преди дори да си поема дъх.
Тази нощ водех война, защото сърцето ми бе раздвоено. Кой баща да предам? Този, обвързан с мен чрез влечението, или онзи, обвързан чрез кръвта? Дали Журден ме мразеше сега, знаейки чия дъщеря бях в действителност? Имаше моменти, в които си мислех, че приемният ми баща бе започнал да държи на мен, беше ме обикнал. Но можеше вече никога да не гледа на мен по същия начин, когато знаеше истината.
Бях дъщеря на човека, който го беше унищожил.
Водех битка цяла нощ… крачех из стаята, съмнявах се, агонизирах. Но когато зората разпръсна бледолилава светлина върху прозорците и утрото се вмъкна крадешком в стаята ми, най-сетне бях избрала пътя си.
Двайсет и девет
Думите от дрямката дълбока пробудете
Срещнах се с Аленах пред вратите на залата преди закуска.
Той ме чакаше с кожени ръкавици на ръцете, с обточено с кожички наметало, завързано на възел на яката му. Аз носех меванска рокля, която той ми беше осигурил — червена вълнена рокля, която обгръщаше удобно тялото, дреха за експедиции и езда, с бели, диплещи се ръкави — в допълнение с топла наметка и кожени ботуши, толкова нови, че още скърцаха.
Повдигнах вежди, когато го видях. Наистина ли искаше да му дам отговора си пред залата?
— Искам да те заведа някъде — каза той, преди да успея да изрека нещо. — Можем да закусим след това.
Кимнах и го оставих да ме изведе във вътрешния двор, бях разтревожена, докато се питах защо искаше да ме откъсне от безопасността на замъка. Два коня бяха оседлани и ни чакаха. Аленах възседна кафявия си жребец, докато аз взех дорестата кобила и го последвах, яздейки в лек галоп по един планински връх, който се намираше източно от земите му. Мъглата бавно догаряше, минута по минута, докато се изкачвахме по-нависоко; въздухът ставаше сладък и остър.
Студът вече се беше просмукал в костите ми, когато той спря. Кобилата ми застана до жребеца му и загледах как мъглата се отдръпваше, подухната от вятъра, оставяйки двама ни на голямо възвишение. Ако си бях мислила, че гледката от парапета на замъка беше зашеметяваща, тази ме накара да променя мнението си.
Земите на Аленах се простираха надолу пред нас; могили, потоци и гори, зелени, сини и червеникавокафяви, идилични поляни, смесени с буйни ливади. Очите ми попиваха гледката на тази омагьосваща земя. Тази глинеста почва беше в кръвта ми и аз я почувствах, теглеше и дърпаше сърцето ми.
Трябваше да затворя очи.
— Това е домът ти, Бриена — каза той с пресипнал глас. Той също не беше спал предишната нощ. — Мога да ти дам всичко, което поискаш.
Земя. Семейство. Корона.
Очите ми се отвориха отново. Виждах Дамхан долу; размазано петно от тъмни камъни с дима, издигащ се от комините му.
— А синовете ви? — попитах, като най-сетне откъснах поглед от красотата, за да се обърна към него.