— Синовете ми ще получат своя дял от наследството. — Конят се размърда под него като риеше земята. Аленах ме погледна; вятърът си играеше със свободно пуснатата му тъмна коса. — Чаках те дълго, Бриена.
Погледнах назад към ширналата се земя, вероятно отговорът, който търсех, лежеше скрит в потоците и сенките й. Бях взела решение, бях определила посоката си. Бях отишла при Картие призори, за да му съобщя избора си, да съставя окончателен план с него. Въпреки това бях удивена от усещането как съмнението все още дълбаеше кратер в сърцето ми.
Но спрях очи върху него, лордът, който беше мой баща, и казах:
— Избирам вас, татко. Избирам дома Аленах. Поставете ме на трона.
Аленах се усмихна; бавна топла усмивка, която го правеше да изглежда десет години по-млад. Беше развълнуван, очите му ме възхваляваха, сякаш нямах недостатъци, вече бях негова кралица, а не отдавна изгубената му дъщеря.
— Доволен съм, Бриена. Да се върнем в замъка. Искам да ти покажа Канона. — Вече обръщаше коня си, когато го възпрях с гласа си.
— Навярно, татко, можем да погледнем Канона след вечеря?
Той се поколеба и ми хвърли поглед през рамо:
— Тази вечер ли?
— Да — казах и насила извих ъгълчетата на устата си в усмивка. — Валенианците са тук, помните ли? Мога да почакам до довечера.
Той обмисли думите ми. Молех се да захапе стръвта.
— Много добре — съгласи се най-накрая, после наклони глава, подканвайки ме да го последвам обратно.
Бях потисната и схваната, когато влязохме с тропот във вътрешния двор. Слязох от кобилата толкова грациозно, колкото ми позволяваха схванатите ми крака и хванах ръката на Аленах, позволявайки му да ме отведе в залата.
Закуската още беше в разгара си, когато влязохме; топлината бе като тръпчив балсам за премръзналите ми ръце. Забелязах, че Райън не се виждаше наоколо и столът му беше празен. А Аленах ме поведе към него и ми отреди мястото от дясната си страна.
— Добро утро, сестро — поздрави Шон; в погледа му внезапно се появи предпазливост, сякаш не можеше да повярва, че това се случваше.
— Добро утро, братко — отвърнах точно когато баща ни седна на стола между нас.
Насилих се да преглътна три хапки овесена каша, преди да открия Картие в оредяващото множество. Гледаше към мен с полузатворени очи, сякаш бе отегчен, но напрегнато чакаше.
Едва доловимо докоснах яката си.
Той отвърна на движението; въздухът проблесна между нас, сякаш нишка от магия бе изпъната от мен към него.
Нямаше връщане назад.
Изчаках, докато вечерята приключи и залата се изпълни с истории, ейл и музика. Насилих се да ям, докато стомахът ми се усукваше на възел. Едва тогава погледнах към Аленах, който седеше от лявата ми страна, и казах:
— Навярно можете да ми го покажете сега, татко?
В чинията му още имаше храна, халбата му преливаше от ейл. Но бързо научих, че един баща обичаше да угажда на дъщеря си. Аленах се изправи моментално и аз пъхнах ръка в неговата като хвърлих поглед през рамо, точно преди да изчезнем от залата.
Картие проследи нашето оттегляне. Щеше да изчака десет минути след нас, а после щеше да се измъкне.
Броях наум собствените си стъпки, докато Аленах ме водеше обратно към личните си покои; порядъкът на числата беше странно успокояващ, докато ботушите ми потъваха в килима.
Това беше частта от плана, която беше изцяло непредсказуема — действителното местонахождение на Канона. Аленах беше казал, че беше скрит някъде в замъка и затова с Картие бяхме решили да поемем риска. Бях предположила, че вероятно беше в крилото, където се намираха покоите на лорда; самата стая, която някога бе принадлежала на Тристан Аленах.
Бях предположила правилно.
Последвах Аленах през гостната му, през личната му трапезария, в спалнята му. Имаше внушително легло, покрито със завивки и кожи, и голямо каменно огнище, в което изстиваше пепел. Три прозореца от рисувано стъкло обточваха едната стена; свещи осветяваха тъмното стъкло.
— Кажете ми, татко — запитах, чаках търпеливо, когато изчезна в съседната стая. — Откъде узнахте за Канона?
Той се показа отново; държеше дълго, тънко парче желязо с издялана дръжка. За миг сърцето ми се удари в гръдната кост, когато си помислих, че се канеше да го използва като оръжие. Но той се усмихна и каза:
— Това е тайна, която се е предавала от баща на сина наследник, още откакто Канонът бил скрит тук.
— В такъв случай Райън знае ли?
— Той знае. Шон — не.
Наблюдавах как използваше железния клин, за да измъкне един от камъните на огнището. Беше дълга плоча, изцапана с нетна от трупали се в продължение на години сажди и от пъновете, които я бяха ожулили, и докато се трудеше да я повдигне, се сетих за Тристан. Почти можех да видя как моят предтеча извършва същите движения като Аленах, само че Тристан бе полагал усилия да скрие, вместо да освобождава нещо скрито.