— Татко, какво мога да направя? — попитах, осъзнавайки, че беше влязъл в личния си арсенал. Мечове, щитове, боздугани, копия, лъкове, колчани, пълни със стрели, и брадви проблясваха от местата си по стената, щом ги докоснеше светлината на огъня.
Аленах затъкна в колана на хълбока си дълъг меч в ножница, а после се отправи обратно в салона, почти забравяйки за мен. Тогава ме забеляза отново:
— Искам да останеш тук — каза. — Не излизай от покоите ми.
— Но, татко, аз…
— Не излизай от покоите ми, Бриена — повтори той с груб глас. — Ще се върна веднага щом е безопасно. — Гледах как излезе, слушах как затвори вратата. Нещата се развиваха, точно както се бях надявала. Докато не чух да се завърта ключ, бях затворена в покоите на Аленах.
Не — заблъска сърцето ми, когато се втурнах да отворя вратата; единственият път навън. Железните дръжки бяха здрави, запоени към прага, държаха ме в плен в покоите на баща ми. Въпреки това задърпах, борех се с вратата. Тя не поддаваше.
Трябваше да изляза. Разполагах само с няколко скъпоценни мига да го направя.
В ума ми набъбна паника, като си спомних стъпките, които бях планирала. Зарязах безнадеждната врата и забързах към спалнята на Аленах право към гардероба му. Затършувах из нещата му, дрехите му — подредени по цветове и ароматизирани с пръчици карамфил и борови иглички, и открих кожена торба със закопчалка и връзка за пристягане отгоре. Върнах се забързано в салона и пъхнах Канона в торбата, нахлузих презрамките на раменете си и я закопчах здраво на гърба си.
После отидох в хранилището му за оръжия. Избрах тънка сабя с необичайна ръкохватка — върху ефеса имаше сфера от кехлибар, а в кехлибара имаше паяк „черна вдовица“, застинал във времето. Ухапването на вдовицата. Тази сабя ще ми подхожда — помислих си и я втъкнах в колана на кръста си. Грабнах най-близката брадва и се върнах при заключената врата, замахнах и забих острието в дървото около железните дръжки. След броени минути разбрах, че беше безполезно. Пресушаваше силите ми, ударите ми отчупиха едва няколко тресчици от вратата.
Щеше да се наложи да изляза през прозореца.
Върнах се в спалнята на Аленах. През цветовете виждах пожара, който гореше в далечната нива; стъклото го преобразяваше в зловеща зелена светлина. Вдигнах брадвата си, поех си дълбок дъх и замахнах.
Прозорецът експлодира около мен, късчетата стъкло се посипаха по раменете ми и по пода като хрущящи цветни зъби. Студен нощен въздух нахлу вътре с вой и донесе дима от пожара, който Картие бе подпалил, донесе виковете на тановете и васалите на Аленах, които се опитваха да го потушат. Яростно се заех да разчистя всички късчета стъкло от перваза, а после се надвесих напред да видя на каква височина бях от земята.
Това беше вторият етаж на замъка и въпреки това при едно такова падане щях да си счупя краката.
Трябваше да се върна в укрепената стая, за да отмъкна едно намотано въже. Преструвах се, че знаех какво правех, докато завързвах на възел единия край на въжето към колоната на леглото на Аленах, която за щастие беше здраво закрепена за пода. Преструвах се, че бях спокойна, докато се премествах на перваза на прозореца; светът под мен представляваше вихър от тъмнина, от горчиво-сладки решения, от нарушени клетви, от коварни дъщери.
Не можех да се колебая. Разполагах само с броени мигове.
И затова започнах да се спускам по стената на замъка; въжето жулеше ръцете ми, Камъкът на здрача жужеше в роклята ми, Канонът на кралицата бе като щит на гърба ми, косата ми — пусната и буйно развяваща се на пушливия вятър. Хлабавият възел се беше развързал от колоната на леглото на Аленах, защото внезапно падах, мятах се през тъмнина. Ударих се в земята с рязка болка в глезените, но се бях приземила на крака.
Затичах се.
Огънят бушуваше из нивата, благословено улесняваше бягството ми и даваше сигнал на хората на Журден да се надигнат, да се надигнат и да се бият, аз се стрелнах през сенките към пивоварната, която стоеше тихо в ранните часове на нощта. Почти бях стигнала, тревата се полюшваше и шумолеше около роклята ми, когато чух силния тропот от копитата на кон.
Помислих си, че беше Картие. Спрях, за да се обърна в посоката на звука със сърце, застинало в гърлото ми, само за да видя как Райън препускаше бясно към мен с лице, пламтящо от гняв на звездната светлина. В ръката му се виждаше „утринна звезда“ — дебела дървена тояга, обкована с шипове.