Едва съумях да си поема дъх, а какво оставаше да избегна смъртоносното замахване. Единственият щит, с който разполагах, бе на гърба ми; плочката от магически камък, и го насочих към него, почувствах как „утринната му звезда“ се стовари върху Канона.
Силата на удара разтърси костите ми и паднах по лице в тревата с мисълта, че той току-що беше унищожил плочката. Вцепенена посегнах назад и напипах солидно парче камък в торбата. Все още беше цяло — беше ми спасило живота — и аз се изправих пълзешком на крака, усещах вкус на кръв по езика си.
При сблъсъка на „утринната звезда“ и Канона оръжието му се беше разцепило наполовина, както мълнията разполовява дърво. А силата на сблъсъка го беше изхвърлила от седлото; това ме накара да си помисля, че дори след цялото това време думите на Лиадан все още закриляха нейните мевански дъщери.
Опитвах се да реша дали да побягна с дъх, все още хриплив от падането, или да се изправя лице в лице с него. Моят полубрат лежеше във високата трева; изправи се със залитане на крака. Зърна ме, долови колебанието ми и взе една отломка от разцепеното си оръжие.
Имах броени мигове да намеря сабята, прибрана на хълбока ми, въздухът заискри предупредително, защото той се готвеше за смъртоносен удар, а нямах време да се защитя.
Той се извиси застрашително над мен, препречвайки луната и вдигна останките от разцепеното си оръжие.
Ударът му така и не дойде. Гледах с широко разтворени очи как се олюля и бе съборен от скачащ звяр — куче, което приличаше на вълк. Препънах се назад стресната, когато Неси разкъса ръката му. Той нададе сподавен писък, преди тя да се хвърли към гърлото му. Кучето беше бързо; Райън притихна с очи, отворени към нощта, с кръв, изтичаща в тревата. Неси дойде да ме подуши като скимтеше в гънките на полата ми.
— Спокойно, момиче — прошепнах, треперейки. Пръстите ми погалиха главата й в знак на благодарност, че ме спаси.
Той ми беше полубрат и въпреки това не изпитвах угризения, че беше убит от хрътката на баща си.
Обърнах му гръб и изминах забързано останалия път до пивоварната с Неси, подтичваща до мен.
Картие ме чакаше до задната врата на постройката; сенките на тежките стрехи почти го скриваха от погледа ми. Когато ме видя, излезе напред с два оседлани коня; лунната светлина беше като разсипано мляко около нас.
Пристъпих в прегръдката му; ръцете му ме обгърнаха, дланите му докоснаха гърба ми, за да напипат Канона, който носех. Искаше ми се да целуна усмивката, която се появи на устните му, когато погледна надолу към мен, но нощта настояваше да побързаме. След това видях, че не бяхме сами.
От сенките изникна Мерей, следвана от кон; звездната светлина обточваше лицето й, когато ми се усмихна.
— Мер? — прошепнах и се измъкнах от обятията на Картие, за да отида при нея. — Какво правиш?
— Ти как мислиш? — подкачи ме тя. — Идвам с теб.
Хвърлих поглед към Картие, после обратно към Мерей, едва сега осъзнах, че е била замесена от самото начало, че беше част от плановете ни.
— Как…?
— Когато доброволно предложих да дойда в Дамхан — обясни тихо Картие, — се свързах с Мерей. Попитах я дали би могла да убеди Патрис да свири в голямата зала на Дамхан. Честно казано не мислех, че ще успее да убеди покровителя си… и затова не го споменах на Журден, в случай че идеята ми не се осъществи.
— Но защо? — настоях.
— Защото знаех, че Амадин Журден ще има нужда от помощ по време на мисията си — отвърна Картие с усмивка. — И през ум не ни минаваше, че си ти, Бриена.
И колко прав се беше оказал. Без Мерей никога нямаше да успея да открия камъка.
Хванах ръцете на двамата:
— Към Мистуд?
— Мистуд — прошепнаха те в един глас.
Предстоеше ни шестчасова езда през най-тъмната част от нощта. Преди да стигнем до Мистуд, трябваше да се отбием на още едно място.
— Чие е кучето? — попита Картие, най-сетне забелязал едрата хрътка с жилава козина, която чакаше до петите ми.
— Моя е — отвърнах, докато се качвах на коня си. — И идва с нас.
Пет часа по-късно открих защитената къща на ъгъла на една тъмна улица, точно под един от дъбовете, които растяха в изобилие из Лионес. Картие и Мерей ме последваха; ботушите им почти не вдигаха шум по калдъръма, докато се движехме в сенките чак до входната врата на печатаря.
Бяхме оставили конете си скрити извън града, пазени от Неси, която се беше придържала към нашето темпо. Така се придвижвахме тихо, за да не ни открият нощните патрули на Ланън, които налагаха строг вечерен час. Почувствах тревога да лази по гърба ми, дори когато повдигнах кокалчетата на пръстите си, за да почукам тихо на вратата.