Последва я Картие — водата. Морган Бързия.
А накрая се показах аз — крилете. МакКуин Непоколебимия.
Яздехме плътно един до друг, кралицата беше като връх на стрела, Картие и аз — от двете й страни с коне, галопиращи в синхрон. Мъглата продължаваше да догаря, докато завземахме полето късче по късче; роса блещукаше по тревата, земята отекваше от песента на нашето възмездие.
Това беше същото поле, което бе станало свидетел на клането, на поражението преди двайсет и пет години. И въпреки това ние го завзехме, сякаш бе наше, сякаш винаги е било наше, дори когато в далечината застрашително се извисяваше кралският замък със зелено-жълтите знамена на Ланън, дори когато видях, че кралят ни чакаше с орда войници, застанали зад гърба му като непробиваема стена от стомана и черни брони.
Той знаеше, че идвахме за него. Знаеше, защото го бяха събудили преди зазоряване с новината, че Канонът на кралицата се беше посипал върху Лионес като сняг. Беше осведомен, защото лорд Аленах — предполагах — се беше втурнал в тронната зала след откритието, че бях избягала от земите му с хората на Журден.
В ограничения ум на Ланън нямаше да има съмнение, не и когато видеше трите забранени знамена, диплещи се над раменете ни.
Идвахме да воюваме.
Изолт забави коня си до лек галоп. Ние с Картие последвахме примера й като опъвахме юздите на конете си все по-бавно, докато разстоянието между нас и Ланън се стопи. Сърцето ми туптеше, когато конете ни елегантно спряха на хвърлей камък от краля, който седеше на коня си, а от двете му страни бяха капитанът на личната му гвардия и лорд Аленах.
О, погледът му се стовари върху мен като отровно острие, забиващо се в сърцето ми. Срещнах очите на баща си, вдигнала към рамото си знамето на МакКуин и видях омразата, изписана по красивото му лице.
Трябваше да отместя поглед, преди скръбта да ме завладее.
— Гилрой Ланън — провикна се Изолт с глас, остър и наситен като вятъра. — Ти си самозванец на този трон. Дойдохме да го отнемем от несправедливите ти ръце. Имаш избор да абдикираш сега, с мир, на това поле или да те принудим със сила, кръв и стомана.
Ланън се изкиска; извратен звук.
— А, малката Изолда Кавана. Как, за бога, се спаси от меча ми преди двайсет и пет години? Знаеш, че прободох сърцето на сестра ти на същото това поле. И лесно мога да го повторя и с твоето. Коленичи пред мен, отречи се от това безумие и ще приема теб и опозорения ти Дом обратно сред поданиците си!
Изолт дори не трепна, както той се надяваше. Не позволи на емоциите си да надделеят, макар да ги почувствах, сякаш над нас се зараждаше буря.
— Не коленича пред крал — заяви тя. — Не се кланя пред тиранията и жестокостта. Вие, сир, сте позор за тази страна. Вие сте тъмно петно, което смятам да залича. Ще ви дам последен шанс да се предадете, преди да ви съсека на две.
Той се изсмя; звукът се издигна във въздуха като ято врани, тъмен и грачещ. Почувствах как Аленах се взираше в мен; не беше откъснал очи от мен дори за да погледне Изолт.
— Тогава се опасявам, че стигнахме до задънена улица, малка Изолда — каза Ланън; короната на главата му улавяше слънчевата светлина като с примка. — Ще ви дам време да прекосите обратно това поле и да се подготвите за битка, докато преброя до петнайсет. Едно… две… три…
Изолда рязко обърна коня си. Картие и аз останахме от двете й страни като нейни защитници, конете ни потеглиха в галоп по пътя, от който бяхме дошли. Видях редицата наши хора, докато крачеха през тревата с вдигнати и готови щитове, за да ни пресрещнат и да поведат битката, която предвиждахме.
Трябваше да следя отминаването на петнайсетте секунди. Но в този миг времето стана плитко, тънко и чупливо. Почти се бяхме присъединили към групата си, когато чух свистенето, сякаш вятърът се опитваше да ни настигне.
Така и не се обърнах, когато стрелите се забиваха в земята пред нас. Нашите хора нададоха вик — чух Журден. Той раздаваше заповеди и стената от щитове се разтвори в центъра, готова да погълне трима ни, докато препускахме бясно през полето.
Дори не разбрах, че ме бяха улучили, не и докато не видях кръвта, бликнала надолу по ръката ми — червена, буйна. Хвърлих поглед към нея, сякаш гледах част от чужд човек, видях връхчето на стрела, стърчаща от бицепса ми, и болката се разнесе с дълбоко потръпване в костите ми, нагоре до зъбите ми и накара дъха ми да секне.
Можеш да се справиш — казах си, дори когато започнаха да ми се привиждат звезди, танцуваха в ъгълчетата на очите ми, гледах как Изолт и Картие дръпнаха поводите на конете си и спряха пред мен.