— Добре съм — изхриптях; ръката ми запърха по гърдите и намери неговата. — Помогнете ми да стана.
Чувах сблъсъка на стоманени мечове, виковете и писъците, които предшестваха кръвта и смъртта. Войските на Ланън и Аленах бяха проникнали през нашата стена от щитове, и Картие ме беше изнесъл възможно най-далече до линията, опитвайки се да ме свести. Хвърлих поглед към ръката си; стрелата я нямаше, около раната беше затегната ивица лен. Кръвта ми още се процеждаше през нея, когато той ме изправи на крака.
— Добре съм — повторих, а после извадих собствения си меч, паяка „черна вдовица“, застинал в кехлибара. — Върви, Картие.
Неговите хора настъпваха, биеха се без него. И беше очевидно, че ни превъзхождаха по численост. Побутнах го леко в гърдите и изцапах нагръдника му с кръвта си.
— Тръгвай.
Той отстъпи назад, приковал очи в моите. Двамата се обърнахме едновременно, взехме дървени щитове и стиснахме стоманените мечове. Той се отправи към воините в синьо, аз тръгнах към тези в бледолилаво, Домът, към който исках да принадлежа.
Препънах се в тяло; един от нашите, млад мъж, чиито очи бяха изцъклени и безизразни, докато се взираше в небето с раздробено гърло. А после се препънах в друг, един от техните, със зелен плащ около врата. Прекрачвах смъртта, питайки се дали се канеше да ме препъне и мен. Едва бях почувствала полъха от крилете на смъртта, когато ме прониза студен поглед.
Огледах се в хаоса и видях Аленах на няколко ярда от мен.
По лицето му имаше пръски кръв, тъмната му коса се развяваше на лекия ветрец под златната му корона. Спокойно тръгна напред; битката сякаш се отдръпна от двама ни, отвари бездна с проход между нас.
Той идваше за мен.
Една част от мен ме умоляваше да бягам, да се скрия от него. В тъмното проблясване на очите му се четеше жаждата за кръв, която го бе завладяла.
Баща ми идваше да ме убие.
Отстъпих назад с препъване, връщайки си равновесието, преди да си наредя да остана непоклатима. Когато онази пролука се затвори между нас и мечът ми беше единственото което му пречеше да се добере до мен, разбрах, че само един от нас щеше да си тръгне от този сблъсък.
— Ах, моята дъщеря-изменница — каза той; очите му се насочиха към дългия меч в ръката ми. — И крадла. „Ухапването на вдовицата“ ти отива, Бриена.
Прехапах езика си; битката бушуваше около нас, но не ни докосваше.
— Кажи ми, Бриена, от самото начало ли искаше да ме предадеш?
— Исках да поставя кралица на трона — казах, благодарна, че гласът ми бе овладян. — Нямах представа кой сте, когато ви видях за първи път. Никога не ми казаха името на баща ми.
Аленах ми отправи злобна усмивчица. По всичко личеше, че претегляше живота ми, преценяваше колко ценна бях за него. Очите му се стрелнаха от изцапаните ми с кръв ботуши към синята боя от сърпица върху лицето ми, плитките в косата ми, раната на лявата ми ръка, меча в дясната.
— Смела си, това ще ти го призная — каза лордът. — Ако те бях отгледал аз, щеше да ме обикнеш. Щеше да ми служиш. Щеше да се биеш заедно с мен, а не срещу мен.
Колко различен щеше да бъде животът ми, ако Аленах ме беше отгледал от самото начало. Представих си се застанала до рамото му, студено момиче-воин, което отнемаше живот и завземаше трона без угризения. Нямаше да познавам нито Магналия, нито Мерей, нито Картие. Щяхме да бъдем само аз и баща ми. Общата ни злоба щеше ни превърне в страховити оръжия.
— Ще ти дам последен шанс, Бриена — каза той. — Ела при мен и ще ти простя. Знам, че МакКуин е замъглил преценката ти, откраднал те е от мен. Присъедини се към мен и ще вземем това, което ни се полага по право. — Дръзна да протегне лявата си ръка с дланта нагоре, както един валенианец би предложил верността и сърцето си.
Вгледах се в линиите на дланта му, в които беше издълбан собственият ми живот. В мислите ми възкръсна споменът на Тристан, който току-що бях вкусила. Помни, че един ден от твоя род ще произлезе дъщеря, която ще бъде две в едно, пламенно влечение и камък. Нора Кавана бе видяла бъдещето ми в очите на Тристан, беше предсказала живота и целта ми.
Във вените ми течеше неговата себична и алчна кръв.
Аз бях отмъщението на Нора Кавана. Щях да им го докажа.
— Не — изрекох просто, колко прекрасна и сладка дума.
Дружелюбната фасада на Аленах рухна. Омразата му се върна, пламтяща ярко; лицето му приличаше на камък, който се беше пропукал, превръщайки се в прах. Внезапно той изръмжа — звярът в него се освобождаваше — и насочи меча си към мен.