— Давин МакКуин — изсъска Аленах и изплю кръвта от устата си. — Махни се от пътя ми.
— Това е дъщеря ми — каза Журден. — Няма да я докосваш повече.
— Тя е моя — изръмжа Аленах. — Моя е и ще си взема обратно живота, който й дадох.
Журден имаше дързостта да се изкиска, сякаш Аленах беше изрекъл най-голямата глупост.
— Тя никога не е била твоя, Брендан.
Аленах се хвърли към Журден; мечовете им се срещнаха във въздуха. Имах чувството, че изтръгваха сърцето от гърдите ми, докато гледах как двамата лордове се бият и мечовете им вкусват слънчевата светлина и кръвта, докато нараняваха взаимно ръцете и краката си.
— Бри? Бри, помогни ми!
Запълзях към мястото, където лежеше Шон, Мерей беше коленичила до него и трескаво се опитваше да спре кървенето. Най-сетне стигнах до нея и ръцете ми се присъединиха към нейните, докато се опитвахме да притиснем раната му.
Нямах сили да срещна погледа му, но когато прошепна името ми — Бриена, — не ми остави друг избор. Погледнах го и надеждата ми се сломи, лицето му беше прозрачно бледо.
— Защо братята са толкова глупави? — проплаках; едновременно ми идваше да го ударя и да го прегърна заради храбростта му.
Той се усмихна; искаше ми се да заплача, защото умираше, когато тепърва започвах да го опознавам. Мерей обви ръка около мен, сякаш споделяше чувствата ми.
— Чуваш ли това? — прошепна Шон.
Помислих си, че се предаваше и чуваше песента на светците. Бях готова да ги умолявам да му позволят да остане с мен, когато осъзнах, че не беше халюцинация.
Чу се вик от юг, появиха се хора откъм Лионес, понесли мечове, брадви и вили за сено — своеобразни оръжия. Знаех, че бяха намерили Канона на вратите си и по ъглите на улиците си. Бяха дошли да ни подкрепят и да се бият заедно с нас. От изток се разнесе друг вик, песен на триумф и светлина, развя се друго знаме, оранжево-червено. Лорд Бърк беше довел воините си, за да се присъедини към нас.
Готвех се да опиша гледката на Шон, ходът на битката се обръщаше. Точно се канех да отворя уста, когато зад мен се разнесе болезнен и гърлен звук… Беше един от тях; Журден или Аленах. Заставих се да се обърна и да видя кой беше паднал.
Завъртях се.
Аленах се взираше в мен с разширени очи, докато кръвта разцъфваше като цвете от врата му, лееше се като дъжд, докато той се свлече на колене. Бях последното лице от света на живите, което видя, докато лежеше по лице на тревата в краката ми, докато изпускаше последния си дъх.
Останах седнала на земята до Шон и Мерей, сплела ръка с нейната. Бях изумена колко неподвижна беше смъртта, а вятърът продължаваше да вее над тъмната коса на Аленах. След това усетих топлина, обгръщаха ме ръце, пръсти бършеха кръвта от лицето ми.
— Бриена — изрече Журден; гласът му изневери, когато заплака до мен. — Бриена, току-що убих баща ти.
Прегръщахме се и се поддържахме взаимно; сърцата ни страдаха. В действителност отмъщението нямаше този вкус, който си беше представял преди двайсет и пет години.
— Не — казах, докато хората на Ланън започваха да се предават и да отстъпват. Изоставяха ни на победоносното поле, осеяно с кръв. Положих длан върху бузата на Журден и изтрих сълзите му. — Ти си моят баща.
Четвърта част
МакКуин
Трийсет и две
Нека Кралицата се въздигне
Червените знамена се издигаха, докато Изолт вървеше из полето. Ние я следвахме към портите на замъка, които стояха отворени като зейнала уста. Ланън беше избягал в тронната зала, беше се барикадирал зад вратите. Въпреки това ние прииждахме като буйна река, ставахме все по-многочислени с всяка стъпка, завземахме отново вътрешния двор на замъка. Когато вратите на залата удържаха, двама мъже извадиха брадви и започнаха да секат. Къс по къс дялахме и цепехме на трески, докато вратите рухнаха.
Първия път, когато влязох в тази злокобна зала, бях просто едно валенианско момиче в елегантна рокля.
Сега влязох като меванска жена, покрита с кръв и синя боя от сърпица, Мерей беше от лявата ми страна, Люк — от дясната, а Журден и Картие пазеха гърба ми.
Ланън седеше на трона с широко отворени очи; страхът му беше осезателен като воня във въздуха, докато стискаше с ръце подлакътниците от еленови рога. Около него бяха останали само няколко мъже; стояха и гледаха как се приближавахме…
Изолт най-сетне дойде и застана пред подиума. Залата притихна, когато тя разпери ръце победоносно; светлината хвърляше отблясъци по бронята й.
— Гилрой Ланън. — Гласът й отекна сред покривните греди. — Мевана те прецени и те намира за недостоен. Ела и коленичи пред нас.