Выбрать главу

Непоколебимост.

И законният господар най-сетне се беше прибрал у дома. Виждах как хората му го поздравяваха, докато се събираха около него в двора, който бе осеян с диви цветя, билки и панделки. Копнежът ми по Валения в този миг ме беше заварил неподготвена. Може би причината беше в панделките, в цветовете на различните влечения, усукани по калдъръма. Или може би се дължеше на виното, което ни донесоха и знаех, че бутилката беше прекосила канала.

Бях обходила полята и бях открила това дърво не дълго след като ни представиха и станах известна като дъщерята на МакКуин. Стигаше ми да гледам как слънцето продължава да описва дъгата си в небето и да увивам венец от дълги стръкове трева с вярно куче до мен, докато размишлявах върху всичко, което се беше случило.

— Мисля, че е най-добре да избереш източната стая — заяви Люк. Хвърлих поглед нагоре и го видях да се приближава към мен. — Просторна е, има лавици за книги и красива гледка към изгрева.

Усмихнах се, когато седна до мен, без да обръща внимание на предупредителното изръмжаване на Неси. Беше ми трудно да мисля коя стая да избера, когато все още предстояха толкова много събития… коронацията на Изолда, процесът срещу Ланън, опитите да поправим един свят, който все още бе подвластен на тиранията. Питах се как щяха да се стекат идващите дни, как щях да се чувствам, докато се опитвах да привикна към новия си живот.

— Макар че — каза Люк и леко бутна с пръст един бръмбар от ръкава си, — имам предчувствие, че няма да останеш задълго в този замък.

Стрелнах го с любопитен поглед. Той го очакваше и изви вежда към мен с онази арогантна, братска увереност.

— И какво означава това? — контрирах.

— Знаеш какво искам да кажа, сестро. Да го потормозя ли?

— Нямам представа за какво говориш. — Отскубнах ново стръкче трева и го усуках, чувствайки погледа на Люк върху себе си.

— Това не ме изненадва — каза той. — Старите легенди твърдят, че почти всички мевански лордове падат тежко.

— Хмм?

Люк въздъхна и отскубна една детелина:

— Предполагам, че ще трябва да го предизвикам на приятелски двубой. Да, това най-добрият начин да се справя с положението.

Побутнах го по ръката и казах:

— Мисля, че си сложил тигана на огъня, докато рибата е още в морето, скъпи братко.

Но усмивката, която ми отправи, ми подсказваше друго:

— Чувам, че Ейдън Морган си служи умело с меча. Вероятно е добре да се поупражнявам.

— Добре, достатъчно. — Засмях се и го смушках отново.

Не бях виждала Картие от три дни, които вече ми се струваха като цяла година. Но сега той беше лорд. Имаше свои хора и земи, които да възстановява. Напомнях си, че нямаше да го видя до процеса срещу Ланън, който щеше да се проведе в края на следващата седмица. А тогава щяхме да сме погълнати от задачата.

Преди Люк да успее да ме подразни допълнително, през полето притича група деца, които го търсеха.

— Лорд Лукас! — извика развълнувано едно малко момиченце, когато го забеляза в сянката на дъба. — Намерихме ви лютня! В залата е.

— О, отлично! — Брат ми се надигна, изтупвайки листчета детелина от дрехите си. — Искаш ли да се присъединиш към нас за малко музика, Бриена?

Музиката ме подсети за Мерей и това ме накара да се почувствам, сякаш гръдният ми кош бе твърде малък да побере сърцето ми. Въпреки това се усмихнах и казах:

— Отивай без мен, братко. Ще дойда след малко.

Той се поколеба; мисля, че се готвеше да ме помоли отново, когато малкото момиче дръзко го хвана за ръкава и го затегли като се кикотеше.

— Който стигне последен във вътрешния двор, трябва да изяде развалено яйце — отправи предизвикателство Люк и децата запищяха от удоволствие, когато хукнаха през полето, докато той ги гонеше чак до вътрешния двор.

Изчаках да се уверя, че той стигна последен до вътрешния двор — много щеше да ми хареса да видя как Люк изяжда развалено яйце, — но сърцето ми още беше неспокойно. Изправих се и тръгнах към редица дървета, които растяха покрай реката, Неси подтичваше до мен, докато следвахме сребърната нишка на водата и накрая стигнахме до обрасъл с мъх бряг.

Седнах на слънце и потопих пръсти в бързеите като се опитвах да определя защо изпитвах тъга, когато чух тихите му стъпки зад гърба си.

— Тук се ожених за съпругата си.

Хвърлих поглед през рамо и видях Журден, облегнат на една черна бреза, да ме наблюдава тихо.