Повдигнах тренировъчния си меч, за да повторя движението й, докато демонстрираше гарда. Почувствах как дървената ръкохватка се хлъзга в потните ми длани, а равномерна болка започваше да барабани нагоре по гръбнака ми. Тренировъчният й меч се разби и от него се посипаха късчета дърво и с проблясване се превърнаха в стомана, която се опитваше да ме посече. После тя внезапно и неочаквано се хвърли към мен. Залитнах назад; страх прониза стомаха ми, когато се препънах и чух сприхав мъжки глас да процежда: „Висящ ляв гард, Тристан! Висящ ляв, не близък ляв!“
Вече не стоях в ограден със стени вътрешен двор с Изолт. Небето над мен беше облачно и бурно, повя студен вятър с мирис на огън, листа и студена пръст. И него — онзи, който посягаше да ме посече с меча си, онзи, който ми беше излаял, сякаш бях куче. Беше висок и тъмнокос, млад, но все още не съвсем мъж, тъй като брадата му още се опитваше да набоде по челюстта му.
— Тристан! Какво правиш? Ставай!
Говореше на мен, насочил острия връх на меча си към мен. Сега осъзнах защо изглеждаше толкова разгневен; бях се спънала и проснала на тревата; задникът ми пулсираше, а ушите ми звънтяха, учебният ми меч беше паднал до мен.
Тромаво заопипвах в търсене на захвърленото оръжие, дървено и ожулено, и именно тогава забелязах ръцете си. Не бяха моите, а бяха несигурните, мърляви ръце на десетгодишно момче. Под ноктите му имаше мръсотия, а напряко върху опакото на дясната му ръка — дълъг белег, все още подут и червен, сякаш искаше да пробие коричката си.
— Ставай, Тристан! — кресна по-възрастният, раздразнен. Хвана яката на Тристан — моята яка — и грубо го изправи на крака; дългите му върлинести крайници заритаха, преди ботушите да стъпят на земята. — В името на боговете небесни, да не искаш тате да те види така? Ще го накараш да си пожелае да бяхме дъщери, а не синове.
Гърлото на Тристан се стегна, бузите му поруменяха от срам, когато взе отново меча си и застана пред по-големия си брат. Оран винаги знаеше как да го накара да се почувства безполезен и слаб — синът, роден втори поред, който никога нямаше да наследи или да постигне нещо.
— Колко пъти ще объркваш този гард? — запита настойчиво Оран. — Наясно си, че едва не те разпорих.
Тристан кимна; гневни думи се трупаха и напираха в гърдите му. Но той ги държеше заключени, като пчели, жужащи в кошера си; знаеше, че Оран щеше да го удари, ако отвърнеше рязко, ако прозвучеше дори най-малко непочтително.
Именно в дни като този Тристан изпитваше пламенно желание да се беше родил Кавана. Ако владееше магия, щеше да пръсне брат си на парченца като счупено огледало, да го разтопи и превърне в река, или да го преобрази в дърво. Дори самата мисъл, колкото и невъзможна да бе с неговата кръв на рода Аленах, накара Тристан да се усмихне.
Разбира се Оран забеляза.
— Изтрий тази усмивка от лицето си — подхвърли подигравателно по-големият му брат. — Хайде, бий се с мен, както би го сторила една кралица.
Гневът се пробуди, тъмен и буен. Тристан не мислеше, че щеше да го удържи още дълго — сърцето му започваше да гние, когато го задържаше в себе си, — но застана в среден гард, точно както го беше учил Оран; неутралният гард, позиция, която можеше да премине в нападение или отбрана. Не беше честно, че Тристан все още бе принуден да си служи с дървен меч, детски меч, докато Оран, който беше по-голям само с четири години, държеше стомана.
Дърво срещу стомана.
В живота нищо никога не беше честно, винаги беше против него. И Тристан копнееше, повече от всичко, да бъде вътре в замъка, в библиотеката с домашния си учител, да научава още за историята, кралиците и литературата. Или да изследва скритите проходи на замъка и да открива тайни врати. Мечовете никога не бяха това, което искаше.
— Хайде, червей такъв — подразни го Оран.
Тристан изкрещя, когато се хвърли напред, и стовари дървения си меч надолу, описвайки дъга. Той се заби в стоманата, заклещи се и Оран с лекота изви дръжката и я измъкна от ръцете на Тристан. Той се препъна, а после почувства върху бузата си нещо горещо, топло и лепкаво.
— Надявам се това да ти остави белег — каза Оран и най-сетне издърпа дървения меч на Тристан от острието си. — Ще те накара поне малко да приличаш на мъж.
Тристан загледа как брат му метна тренировъчния меч в тревата и вдигна пръсти към бузата си. Когато ги отдръпна, бяха окървавени, и напипа дълъг, плитък разрез по протежение на скулата си. Оран нарочно го беше порязал.