— Сега ще вземеш да се разплачеш ли? — попита Оран.
Тристан се обърна и побягна. Не затича към замъка, който стоеше на билото на хълма като тъмен облак, слял се със земята. Побягна покрай конюшните, покрай гилдията на тъкачите, покрай кръчмата, натам, където го чакаше гората с тъмнозелените си подканващи обятия. И чу как Оран го преследва и му крещи да спре:
— Тристан! Тристан, спри!
Навлезе в дърветата; залъкатуши навътре между тях, заподскача като заек или като елена от герба на дома си, оставяйки гората да го погълне, да го предпази.
Но Оран все още го следваше; винаги е бил бърз. По-големият му брат грубо чупеше клони, провирайки се през боровете и елшите, трепетликите и, железните дървета“. Тристан чуваше как Оран го настигаше и чевръсто прескочи едно поточе, и се изстреля през един гъсталак, накрая стигна до стария дъб.
Беше го открил миналото лято, след като бе избягал от друг от жестоките уроци на Оран. Тристан се покатери бързо по клоните, изкачвайки се възможно най-високо; листата започваха да оредяват с блясъка на есента.
Оран стигна до горската поляна, задъхвайки се под мастните клони. Тристан се таеше неподвижно в короната и гледаше как по-големият му брат обикаляше около цялото дърво и едва тогава се сети да погледне нагоре с присвити очи.
— Слизай, Трис.
Тристан не издаваше звук. Не беше нищо повече от птица, кацнала високо на безопасно място.
— Слез. Долу. Веднага.
Той все още не помръдваше. Почти не дишаше.
Оран въздъхна и прокара рязко пръсти през косата си. Облегна се на ствола и зачака.
— Слушай, съжалявам, задето ти порязах бузата. Не го направих нарочно.
Нарочно беше и още как. Напоследък всичко беше нарочно.
— Само се опитвам да те обуча по най-добрия начин, който умея — продължи Оран. — Както тате ме научи.
Това накара Тристан да се опомни. Не можеше да си представи да го обучава баща му. Откакто майка им беше починала, баща им беше безжалостен, рязък, гневен. Никаква съпруга, никакви дъщери, двама сина — един, от който отчаяно се опитваше да бъде като него, и другият, който не даваше пет пари.
— Слез и ще отидем да си отмъкнем меден сладкиш от кухните — обеща Оран.
Ах! Тристан винаги можеше да бъде подкупен с нещо сладко. Това му напомняше за по-щастливите дни, когато майка им беше жива, а замъкът беше изпълнен със смеха и цветята й, когато Оран все още му беше другар в игрите, когато техният татко разказваше истории за храбри и героични меванци край огнището в залата.
Той слезе бавно, приземявайки се точно пред Оран. По-големият му брат изсумтя презрително и понечи да избърше кръвта от бузата на Тристан.
— Събуди я.
Устните на Оран се движеха, но от тях излязоха погрешните думи, погрешният глас. Тристан се намръщи, навъси се, когато китката на Оран избледня, горната част на ръката му загуби плътността си, превръщайки брат му във вихър от прашинки…
— Амадин! Амадин, събуди се!
Дърветата започнаха да се разтичат, цветовете захапаха като боя от пергаментов лист.
Осъзнах, че очите ми са били затворени, чак когато ги отворих и видях две разтревожени лица. Люк. Изолт.
— В името на светците, добре ли си? — попита кралицата. — Нараних ли те?
Отне ми един миг да наместя ума си обратно към настоящето. Лежах върху пръстта, с коса, разпиляна около мен, с дървения меч отстрани. Люк и Изолт се суетяха над мен като квачки, за да ме защитят.
— Какво стана? — помитах с дрезгав глас, сякаш гърлото ми още бе задръстено с прах, трупал се цял век.
— Май припадна — каза Люк; разтревожена гримаса сбърчи челото му. — Може би е от горещината?
Възприех тази новина — никога преди не бях припадала, а беше обезпокояващо да си помисля, че „изместванията“ можеха да породят подобно нещо, — но после си спомних какво бях видяла току-що; нов спомен, който намираше място сред моите собствени.
Устните ми се извиха в усмивка. Вкусих пръстта и потта си и посегнах към ръката на всеки от тях. Люк ме хвана за лявата ръка, Изолт — за дясната, и аз казах:
— Знам точно как да намеря камъка.
Осемнайсет
Прикритост