В последния ден на август бе определено да се проведе първата среща за планиране; на вечеря в дома на Журден, точно две седмици след като най-важният спомен се бе проявил по време на първия ми урок по използване на меч. Докато тази дата наближаваше, продължавах да се срещам с Изолт всеки ден, за да разширя уменията си. Журден го позволяваше, смятайки, че можеше да изникне друг спомен. Но знаех, че Тристан Аленах не бе харесвал спарингите или упражненията си с меч, поне не и като десетгодишно момче.
Затова продължавах обучението си, за да подобря уменията си и да науча повече за кралицата.
Изолт беше по-голяма, отколкото бях предположила, десет години по-възрастна от мен. Беше дружелюбна и приказлива, търпелива и приятна, но от време на време можех да видя как очите й помръкваха, сякаш се бореше с тревога и страх, сякаш бе обзета от чувство на безпомощност.
Разкри ми се по време на петия ни урок, когато шамбеланът ни донесе обичайните ни освежителни напитки и закуски. Седяхме една срещу друга, само кралицата и аз, пийвахме ейл и хапвахме и пайове с овнешко, потейки се в горещината, когато тя каза:
— Би трябвало да е сестра ми. Не аз.
Знаех какво намекваше; мислеше за по-голямата си сестра, която бе яздила редом с баща си в деня на клането, и която бе посечена на моравата пред кралския замък.
Затова казах много тихо:
— Сестра ти би искала да направиш това, Изолт.
Тя въздъхна от самота и наследени угризения:
— В деня на клането бях на три. Трябваше да загина с майка си и сестра си. След касапницата на полето Ланън изпращал хората си от врата на врата по домовете на онези, които се вдигнали на бунт. Единствената причина да бъда пощадена била, че съм се намирала в имението с дойката си, която ме скрила при пристигането на войниците на Ланън. Убили я, защото отказала да ме предаде. А когато баща ми най-сетне пристигнал, мислейки ме за мъртва… каза, че чул детски плач, сметнал, че халюцинира от мъка, докато ме намерил скрита в празно буре пред пивоварната. Не си спомням нищо от тази случка. Предполагам, че това е за предпочитане.
Попивах в ума си всичко, което току-що ми беше разказала; едновременно исках да заговоря и все пак да остана мълчалива.
Изолт прокара връхчето на пръста си през праха, който покриваше ботушите й, и каза:
— В тези времена е опасно да бъдеш дъщеря на Мевана. Баща ми прекара изминалото десетилетие, подготвяйки ме за момента, когато най-сетне ще се изправя пред Ланън, за да си върна короната, трона и страната. И въпреки това… не знам дали мога да се справя.
— Няма да бъдеш сама, Изолда — прошепнах, използвайки меванското й име.
Очите й се стрелнаха за миг към моите, потъмнели от страх, от безпокойство и копнеж:
— За да постигнем победа, другите Домове трябва да ни последват, да се присъединят към нас. Но защо другите лордове биха се събрали зад момиче, което е повече валенианка, отколкото меванка?
— Ти си две в едно — отвърнах, спомняйки си за Мерей, моята сестра-възпитаничка, която бе познавала сърцето ми в дълбочина. — Ти олицетворяваш както Валения, така и Мевана. И това ще те превърне в прелестна кралица.
Изолт се замисли върху, а аз се помолих думите ми да попаднат в целта. Накрая тя каза с усмивка:
— Сигурно ме мислиш за слаба.
— Не, лейди. Мисля, че сте всичко, което трябва да бъдете.
— Израснах тук без приятели — продължи тя. — Баща ми беше твърде обсебен от страхове, за да ми позволи да се сближа с когото и да било. Ти си първата истинска приятелка, която някога съм имала.
Отново си спомних за моите сестри-възпитанички, помислих си колко богат беше животът ми благодарение на тях. И тогава разбрах самотата й, почувствах я, сякаш ме бяха ударили с юмрук в корема.
Протегнах ръка и оставих пръстите си да се преплетат с нейните.
Ти си достатъчна — увери я докосването ми. А когато се усмихна, разбрах, че почувства думите ми, остави ги да се настанят в долината на сърцето й.
Но въпреки всичките си насърчения, аз бях също толкова неспокойна, колкото нея; умът ми бе обзет от нетърпение за първата стратегическа среща, когато плановете да открием камъка и да си върнем короната щяха най-сетне да станат осезаеми.
Последният ден на август най-сетне настъпи и аз помогнах на Агнес да подреди масата за седем души. Щяхме да бъдем Журден, Люк, аз, Хектор и Изолт Лорент, танът Лиъм (който беше останал с нас, скрит на сигурно място на третия етаж), и Тео д'Арамис, който беше финалното късче от нашия пъзел и последният въстанал лорд, с когото още не се бях запознала, чието меванско име бе Ейдън Морган.