Семейство Лорент пристигнаха точно навреме и Лиъм слезе по стълбите към трапезарията. Събрахме се около масата, само един от столовете беше празен — на Тео д'Арамис, лорд Морган.
— Да започнем ли без него? — попита Журден от мястото си начело на масата. Блюдата бяха подредени, ароматът на храната подканваше всички ни, докато чакахме третия лорд. Агнес пълнеше с ейл високите ни чаши, пресягайки се дискретно между нас.
— Той идва от Теофил — отбеляза Хектор Лорент. — Това не е особено далече, но навярно е възникнал проблем по пътя.
— Хмм — изхъмка Журден, без съмнение спомнил си за собствения ни сблъсък с крадците.
— Той не би искал да чакаме — настоя Люк, но вероятно защото бе гладен, приковал очи върху най-близкото блюдо.
— Да започваме да ядем тогава — реши Журден. — Ще отложим планирането за след вечерята, докато пристигне д'Арамис.
Блюдата обиколиха масата и аз напълних чинията си с твърде много храна. Но Пиер наистина беше надминал себе си с вечерята, вдъхновена от меванската кухня, и не можах да устоя да не опитам от всичко. Бяхме преполовили вечерята, когато на вратата се почука.
Люк се изправи мигновено:
— Това сигурно е д'Арамис — каза той и изчезна надолу по коридора да поздрави лорда.
Хектор Лорент точно ни разказваше историята за това как се бил запознал със съпругата си, когато Люк се появи отново сам. В ръцете му имаше сгънат лист хартия и той застана на прага на трапезарията, обхождайки с поглед съдържанието на писмото. Журден веднага го забеляза; разговорът около масата замря, когато приемният ми баща запита настоятелно:
— Какво има?
Люк вдигна поглед. Напрежението се беше увило около нас като въже, карайки дъха ни да пресекне, докато всички си мислехме най-лошото, всички си представяхме, че бяхме разкрити още преди да бяхме започнали.
— Д'Арамис има дела в Теофил, които не може да изостави — обясни Люк. — Извинява се и казва, че може да пристигне след две седмици.
Журден се отпусна, но челото му още бе набраздено от тревога, неудоволствието му беше очевидно.
— В такъв случай да отложим ли първата среща? — запита Хектор; бялата му коса проблясваше в светлината на свещите.
— Въпросът е — каза Люк, като сгъна писмото от д'Арамис и го подаде на Журден. — Чувстваме ли се уверени да изготвяме планове без него?
Журден въздъхна затормозен и сам прочете писмото. Седях от лявата страна на приемния си баща, с Изолт до мен, и си размених бърз поглед с кралицата. Помислих си, че бе редно тя да реши това. И сякаш прочела мислите ми, Изолт се прокашля, привличайки към себе си погледите на всички мъже.
— Всички останалите са тук — каза тя. — Жалко, че д'Арамис отсъства, но той е само един, а ние — шестима, нека да започнем с плановете.
Журден кимна, доволен от решението й. Довършихме вечерята си, след което Агнес бързо раздига чиниите и блюдата, а Жан Давид донесе картата на Мевана. Разгънаха я в средата на масата; така изглеждаше земята, която се готвехме да си възвърнем. Над шестима ни се спусна благоговейна тишина, докато изучавахме картата.
За моя изненада Изолт се обърна към мен:
— Амадин?
Почувствах погледите на мъжете да светват от любопитство. Ръцете ми бяха студени, когато доближих десния си показалец до картата, до гората Майрена.
— Моят предтеча бил Тристан Аленах, който взел и заровил Камъка на здрача през 1430 г. Знам точното дърво, при което е скрил камъка, и то би трябвало да е в този участък от гората на около две мили навътре.
Мъжете и кралицата погледнаха натам, накъдето посочих.
— Това е близо до Дамхан — обади се Лиъм. Вече нямаше вид на опърпан просяк. Косата му беше измита и пригладена назад, брадата — подрязана, а лицето му се бе наляло и закръглило от редовното хранене.
— Дамхан ли? — повторих като ехо, потръпвайки, когато това име погъделичка езика ми. Никога преди не го бях чувала и въпреки това то премина по костите ми в знак на разпознаване.
— Домът на лорд Аленах през зимата и есента — продължи Лиъм. Подробните му знания щяха да бъдат изключително ценни за нас, тъй като той отсъстваше от Мевана само от седем години, в сравнение с двайсет и петте на Журден и Хектор. — Сега сигурно е там, подготвяйки се за ежегодния лов на елен рогач.
Това вече определено раздвижи паметта ми. Умът ми ожесточено затърси из изминалите няколко седмици, после месеци, питайки се защо това ми се струваше толкова познато. Най-сетне се спрях върху следобеда, когато Ориана ме беше скицирала като мевански воин, когато Сири бе казала нещо, за което не мислех, че някога щеше да ми потрябва повече; Баща ми посещаваше Мевана веднъж годишно, през есента, когато някои от меванските лордове отваряха замъците си и ние, валенианците, отсядахме за лова на белия елен рогач.