— Чакай… — казах, приковала очи върху гората, където още лежеше пръстът ми. — Лорд Аленах кани валенианци да участват в лова, нали?
Лиъм кимна, очите му искряха от жажда за мъст.
— Така е и вдига голям шум около него. Една година покани цели шейсет валениански аристократи, които до един заплатиха солидна цена да ловуват в гората му, и се изискваше писмо с покана.
— Което означава, че ще ловуват в Майрена — каза Люк и прокара пръсти през косата си.
— Което означава, че входът към Мевана ще да бъде отворен — добави Лиъм, като хвърли поглед към Люк. — Ланън държи границите затворени, с изключение на няколко случая. Този е един от тях.
— Кога ще е следващият? — попита Журден.
Лиъм въздъхна, очите му се отклониха отново към картата:
— По време на пролетното равноденствие, може би. Много валенианци обичат да ходят като зрители на турнирите и Ланън ги приема на драго сърце, било то и само за да шокира южняците с кървавите ни спортове.
Не исках да чакам пролетта. От мисълта за това ми се струваше, че от краищата на раменете ми висят тухли. Но есента беше толкова близо… само след няколко седмици…
— Изолт? — промърморих, обзета от нетърпение да чуя какво мислеше.
Изражението й беше спокойно, но и нейните очи проблясваха жадно, ожесточено.
— Благодарение на лова на Аленах ще се озовем точно където ни е нужно да бъдем. В Дамхан, досами гората Майрена.
Беше права. Умълчахме се; чудехме се и се бояхме. Можехме ли да се придвижим толкова бързо?
— А как ще си издействаме покана? — попита тихо Хектор Лорент, — Не можем просто да отидем и да почукаме на вратата на Дамхан в очакване, че ще ни пуснат.
— Не. Ще ни трябва подправена покана — заяви Изолт.
— Мога да ви направя една — предложи Лиъм. — Пишех много от поканите, когато ме държаха под властта на дома Аленах.
Вниманието ми бе задържана от думите на Лиъм — когато са го държали под властта на дома Аленах, — но разговорът продължи нататък.
— Подправяме една покана — каза Журден и сплете пръсти. — Плащаме солидната сума. Изпращаме един от хората си в Дамхан. Той взима участие в лова и прибира камъка.
— Татко — прекъснах го, възможно най-любезно. — Аз трябва да съм тази, която да прибере камъка.
— Амадин, няма да те изпратя в Мевана.
— Журден — каза Изолт вежливо. — На Амадин се пада да открие и върне камъка. Никой от нас няма да открие дървото толкова бързо, колкото нея.
— Но не можем да изпратим Амадин на лова — възрази Люк. — Поканените са валениански мъже, не жени. Тя несъмнено ще събуди подозрения.
— Един от вас, мъжете, ще вземе участие в лова — казах. — Аз ще пристигна след вас.
— Как? — рязко отвърна Журден. Видях страха, който витаеше в очите му, когато ме погледна.
— Искам да ме чуете без предразсъдъци — казах; устата ми пресъхна. Безпокоях се да споделя замисъла си, който плетях с напредването на вечерта. Това не беше някоя от забавните пиеси на Абри, не мислех как да се измъкна от картонена тъмница. Заговорничех срещу крал; множество животи щяха да бъдат въвлечени и изложени на риск.
С тъпа болка в стомаха се спомних онази моя стара кратка пиеса, в която загиваха всички персонажи освен един. Почувствах Изолт плътно до мен, знаейки, че кралицата беше мой съюзник. А Жан Давид беше поставил до картата кесийка с пулове, които щяха да ми помогнат да илюстрирам плановете си.
Отворих кесията и извадих първата пионка, неизбежно сещайки се за Мерей и всички вечери, в които се бяхме надигравали. Никога не се пазиш странично, Бри. Това е единствената ти истинска слабост, беше ми казала веднъж. Побеждаваше ме само когато ме хванеше неподготвена, когато направеше страничен ход — разсейваше ме с някоя очевидно силна пионка и ме побеждаваше с друга, по-подмолна и маловажна.
Поех си дълбоко дъх, взех обсидиановата си пионка и я поставих върху Дамхан.
— Един от нашите мъже отива в Дамхан като валениански благородник под предлог да се наслади на лова. — Взех следващата пионка, издялана от син мрамор. — Аз пристигам в Лионес като валенианска аристократка. Отивам право в кралския дворец, за да отправя молба към крал Ланън. — Поставих пионката си върху Лионес, който обитаваше кралят. — Моля го да помилва МакКуин и да му предостави достъп до страната; казвам му, че приемният ми баща би искал да се върне в родната си земя и да се покае за предишния си бунт.