Люк се облегна назад в стола си, сякаш стомахът му се бе разтопил и бе изтекъл на пода. Изолт не помръдваше, дори не мигаше, докато се взираше в пионката ми. Но ръката на Журден се сви в юмрук и го чух как мъчително си поема дъх.
— Дъще — изръмжа той. — Вече обсъдихме това. Молбата за прошка няма да свърши работа.
— Обсъждахме какво би станало, ако ти помолиш за прошка не аз. — Погледите ни се сключиха — неговият беше бащински, знаеше, че дъщеря му се готвеше да му се противопостави. Пръстите ми още не пускаха пионката и погледнах обратно към картата. — Отправям молба пред краля, който скоро ще бъде детрониран. Изричам името МакКуин, което преследва Ланън от двайсет и пет години. Давам да се разбере, че съм приемна дъщеря на МакКуин, под негова закрила. Ланън ще бъде толкова обсебен от завръщането на МакКуин, че няма да забележи как кланът Кавана се промъква тайно през границата. — Взех червена пионка, която олицетворяваше Изолт и баща й, и ги преместих отвъд канала в Мевана, в Лионес.
— Обиколен ход — каза Изолт с едва забележима усмивка. Значи беше играла „Пари и джунджурии“ преди и разпозна дръзката ми, рискована стратегия.
— Да — съгласих се. — Това ще предизвика подозренията на Ланън, но няма да си помисли, че сме толкова глупави да обявим присъствието си преди бунт. Ще се възползваме от убежденията му.
— Но как това ще те отведе в Дамхан, сестро? — попита предпазливо Люк, с бледо лице.
Погледнах Лиъм. Следващият етап от плановете ми зависеше от това, което танът можеше да ми каже.
— Ако отправям молба в залата на кралския дворец, лорд Аленах ще присъства ли?
Прошарените вежди на Лиъм се повдигнаха, но той най-сетне разбра каква беше посоката на плановете ми:
— Да. Лорд Аленах е съветник на Ланън. Стои от лявата страна на трона, чува всичко, отправено към краля. Кралските аудиенции се провеждат всеки четвъртък.
— Значи пристигам в четвъртък — казах, осмелявайки се да погледна Журден. Гледаше ме почти кръвнишки. — Изричам името ти пред краля и лорд Аленах. Лорд Аленах няма да може да устои да ми предложи убежище, докато те чакам да прекосиш канала, тъй като двамата сте заклети врагове. Лордът ме отвежда в Дамхан. — Плъзнах пионката си натам, където замъкът се намираше досами гората, до черната пешка. — Аз намирам камъка. МакКуин и Люк — казах и изкарах напред една лилава пионка, като я придвижих през водата — прекосяват канала и пристигат в Лионес. На този етап всички сме в Мевана, готови да щурмуваме замъка.
— А ако Ланън те убие на място, Амадин? — запита настойчиво приемният ми баща. — Защото в мига щом моето име излети от устата ти, той ще поиска да те обезглави.
— Мисля, че това, което Амадин казва, е истина, милорд — обади се предпазливо Лиъм. — Права е, когато казва, че лорд Аленах — който е победил вашата династия и народа ви — ще трябва да я подслони, докато пристигнете. И макар че Ланън напоследък е обсебен от страхове, той не извършва убийство, докато Аленах не даде благословията си за това.
— Значи залагаме на вероятността Аленах да е в милостиво настроение? — избълва Люк.
— Залагаме на факта, че Ланън и Аленах ще бъдат толкова погълнати от безразсъдното завръщане на МакКуин, че изобщо няма да забележат как Кавана и Морган ще дойдат — казах, опитвайки се да прикрия въодушевлението в гласа ми.
— Това има и друго предимство — обади се Хектор Лорент, приковал поглед върху пионките, които бях подредила. — Ако Амадин съобщи името на МакКуин в двора, вестта за завръщането му ще се разпространи като горски пожар. А на нас ни е нужно хората ни да бъдат нащрек, да въстанат светкавично.
— Да, милорд — съгласи се Лиъм с кимване. — А вашите Домове са разпръснати от двайсет и пет години. Аленах надви дома на МакКуин, Бърк завзе този на Морган, а Ланън, разбира се, завзе дома на Кавана. Вашите земи са разделени, вашите мъже и жени — разпръснати. Но ако само чуят името на МакКуин изречено отново… това ще бъде като искра, която подпалва сухо пасище.
Приемният ми баща изпъшка, знаейки, че това беше много добър довод в полза на плана ми. Покри лице и се облегна назад, сякаш последното нещо, което искаше да направи, бе да го признае. Последната дума не беше негова, а на кралицата.
— След като всички се върнем у дома — проговори Хектор Лорент, приковал поглед върху картата. — Свикваме хората си и се събираме при Мистуд. Оттам щурмуваме замъка.
При звука на това име настроението в стаята се промени. Хвърлих поглед към картата, търсейки мястото, за което говореше той. Най-накрая го открих; тънка гориста ивица на границата между земите на Морган, МакКуин и Аленах; гора, издигаща се в сянката на кралския замък.