— Мисля, че това е добро начало — каза Изолт; трансът, предизвикан от името на Мистуд, бе прекъснат. — Много е рисковано и дръзко, трябва да действаме смело, ако смятаме да се справим с това. Това, което Амадин предлага, е самоотвержено и безценно. Плановете не могат да се задвижат без нея. — Тя забарабани с пръсти по масата, взирайки се в пионките ми. — Лиъм трябва да започне фалшифицирането на поканата. Колкото до това кой ще замине под предлог да участва в лова… това може да бъде решено по-късно, макар че предчувствам кой трябва да е.
Безпомощно хвърлих поглед през масата към Люк. Очевидно щеше да се наложи да бъде той, тъй като тримата лордове бяха разпознаваеми. Люк отново изглеждаше зле, сякаш вечерята му искаше да си проправи път обратно нагоре.
— Лиъм, трябва също да съставим списък с безопасни къщи, в случай че нещо се обърка, след като прекосим канала — продължи кралицата и той кимна. — Всички трябва да знаем, че има меванци, които са готови да ни подслонят — да ни скрият бързо, — ако плановете бъдат разкрити и започне преследване. Нека се разберем да се срещнем след две седмици, считано от днес, когато д'Арамис ще е тук, и можем да приключим плановете.
Защото есента се задаваше. Щеше да се наложи да завършим плановете си и да нападнем бързо.
По гръбнака ми пробяга ледена тръпка, когато срещнах погледа на Изолт. В очите й имаше въпрос, толкова сериозен, колкото и отчаян: Сигурна ли си, Амадин? Сигурна ли си, че желаеш да направиш това?
Бях ли сигурна, бях ли достатъчно смела да застана пред един покварен крал и да изрека името МакКуин, което несъмнено щеше да струва скъпо? Бях ли сигурна, че исках да отседна в замъка на лорд Аленах, знаейки, че баща ми беше някой от неговите танове, някой от слугите му, някой от приближените му? Знаейки, че наследството ми се коренеше в тази земя?
Но бях готова да намеря камъка и да изкупя миналите прегрешения на предтечата си. Да поставя кралица на трона. Да се върна при Картие и да получа наметалото си.
И затова прошепнах:
— Да бъде сторено, лейди.
Деветнайсет
Краят на лятото
Септември 1566 г.
Два дни преди втората ни стратегическа среща се разболях от треска. Агнес ми нареди да остана в леглото, където напразно пиех всякакви изцеляващи и укрепващи отвари, изядох всички възможни питателни корени, и отпивах изобилни количества хлъзгав чай от кора на бряст. Но беше безполезно; изгарях от постоянни пристъпи на температура, сякаш бях паднала звезда, хваната в капан на Земята.
Люк дойде да ме види точно преди тримата с Журден и Лиъм да тръгнат за вечерята у Лорент. Положи ръка върху челото ми и се намръщи:
— В името на светците, още гориш, Амадин!
— Мога да отида — изрекох задъхано и немощно се опитах да избутам купчината завивки. — Мога да отида на срещата.
Тревожех се, че Журден щеше да се опита да осуети плановете ми, и Люк видя това в изцъклените ми очи.
— Никъде няма да вървиш — настоя той, като седна до мен на леглото и подпъхна одеялата плътно около мен. — Не се тревожи; ще се погрижа плановете ти да бъдат подкрепени.
— Журден ще се опита да ги провали — изрекох дрезгаво, което накара Люк да посегне към чашата ми с изстинал чай.
— Ще се опита, но няма да се противопостави на кралицата — каза брат ми и наклони чашата към устните ми. — А кралицата е привърженичка на идеите ти.
Отпих една глътка, а после се наложи да се отпусна отново на възглавниците си, отмаляла.
— Сега си почивай — нареди Люк и се надигна от леглото, като остави чая ми на масичката. — По-жизненоважно е да оздравееш, за да си готова скоро да прекосиш канала.
Беше прав.
Дори не помнех да го бях чула да излиза от стаята ми. Потънах в плетеница от мрачни, трескави сънища. Отново бях в Магналия, застанала в градините, мъглата се стелеше плътно по земята, а към мен идваше мъж. Искаше ми се да беше Картие; почти затичах към него, със сърце, преливащо от радостта да го видя отново, докато осъзнах, че беше Оран — по-големият брат на Тристан. Идваше да ме посече, защото бях отмъкнала късчета от спомените на брат му. А аз нямах оръжие, само двата си крака. Тичах през безкраен лабиринт в продължение на безброй часове, докато дрехите ми се изпокъсаха и се изтощих, докато вече бях готова да коленича и да оставя Оран да ме съсече на две, докато в очите ми се процеди светлина.