Не му позволих да види как ме ужасяваше самата мисъл за това… представата да се лутам сама в непозната гора през нощта… заплахата да бъда заловена, докато се опитвах да си тръгна и да вляза в замъка. Със сигурност имаше друг начин, по който можех да се справя с това…
— Освен това научих, че рожденият ти ден е бил вчера — каза Журден и това ме стресна.
Колко време бях спала?
— Спа два дни — отвърна той, прочитайки мислите ми. — На колко години си вече? Шестнайсет?
Нарочно ли ме дразнеше? Намръщих му се е казах:
— Осемнайсет.
— Научих също, че ще има нещо като празненство, най-вероятно утре, след като си отпочинала.
— Не искам… празненство.
— Опитай се да го обясниш на Люк. — Журден се изправи точно когато Агнес се върна с купичка бульон и стъклена чаша с вода и розмарин. — Почивай си, Амадин. Можем да ти разкажем останалите планове, след като се възстановиш.
Всъщност бях много изненадана, че вече ми беше казал толкова много, че първоначалните ми планове бяха уважени.
След като Журден си тръгна, Агнес ми помогна да се изкъпя и да облека чисти дрехи, а после смъкна чаршафите от леглото ми. Седнах до открехнатия прозорец, за да подишам свеж въздух, с коса, прелестно влажна на тила.
Помислих си за всичко, което Журден ми беше разказал току-що. Помислих си за Камъка на здрача, за Дамхан, какво беше най-добре да кажа, когато застанех пред Ланън и отправих молбата си. Имаше толкова много непознати неща, толкова много неща, които можеха да се объркат.
Гледах как първите златисти листа капеха от дърветата като тихи обещания. Рожденият ми ден бележеше края на лятото и началото на есента, когато топлите дни бавно чезнеха, а студените нощи ставаха все по-дълги, когато дърветата изоставяха мечтите си и само най-издръжливите и упорити цветя продължаваха да разцъфват от пръстта.
Лятото беше свършило, което означаваше, че Картие вече беше открил загадъчното ми заминаване.
Позволих си да се замисля за него; нещо, което не разрешавах на сърцето или ума си да правят, откакто приех самоличността на Амадин. Той сигурно беше в Магналия и се готвеше за следващия цикъл от обучение на бъдещите адепти, за пристигането на следващата си десетгодишна възпитаничка, отдаваща се на науките. Щеше да застане в библиотеката и да види половината си книги по лавиците, знаейки, че аз ги бях сложила там.
Затворих очи. Какво съзвездие беше избрал за мен? Какви звезди бе отскубнал от небесната твърд? Кои звезди беше уловил с топ от най-финия син плат, за да галят гърба ми?
В този миг, в този междинен момент — между сезоните, между мисиите, между седемнайсетата и осемнайсетата си година — трябваше да си кажа, че щях да бъда спокойна дори и ако никога не получех наметалото си. Че седемте години в Магналия не са били напразни, защото ето докъде ме бе довело обучението.
— Някой чака долу да те види.
Отворих очи и когато се обърнах, видях Люк да стои в стаята ми с онази дяволита усмивка на устните, с коса с цвят на канела, щръкнала безредно във всички посоки.
За един опияняващ миг помислих, че долу чакаше Картие. Че някак ме беше намерил. И сърцето ми заудря така, че го усещах в гърлото си и не можех да проговоря.
— Какво става? — попита Люк; онази усмивка избледня, когато пристъпи по-близо до мен. — Още ли се чувстваш неразположена?
Поклатих глава и се насилих да извикам усмивка върху устните си, докато отмятах влажната коса от очите си.
— Добре съм. Аз… просто си мислех какво ще стане, ако се проваля — казах и хвърлих поглед назад към прозореца, към дърветата и към листата, които се въртяха, докато падаха. — Има толкова много неща, които могат да се объркат.
Люк сложи ръка на коляното ми:
— Амадин. Никой от нас няма да се провали. Не можеш да прекосиш канала с подобни сенки, тегнещи върху мислите ти. — Когато стисна коляното ми, склоних да отвърна на погледа му. — Всички имаме съмнения; татко, аз и Изолт. Всички имаме тревоги, страхове. Но това, което се готвим да направим, ще увековечи имената ни в историята. Затова ще приемем предизвикателството, знаейки, че победата вече е наша.
Беше толкова оптимистично настроен. И не можах да се сдържа да не му се усмихна, да приема увереността, която ми вдъхна.
— Сега искаш ли да слезеш долу с мен? — запита той, като протегна ръка.
— Надявам се да не е празненство — казах предпазливо, като го оставих да ме издърпа на крака.
— Кой е казал подобно нещо? — подметна насмешливо Люк и ме поведе надолу по стълбите.